Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

— През последните шест години се страхувах от почти всички, с изключение на Сет, но с него имаме нещо общо, нещо ни свързва и аз му се доверих доста бързо. С теб беше същото. Онзи път, когато се качихме на скалата, може би съм изглеждала ужасена — както си и беше, — но дори само да отида там с теб и да ти позволя да ми помогнеш да се кача на скалата, беше огромна стъпка за мен. Доверих ти се, а това значи нещо.

— Искам да ти кажа — промълвява той, — наистина искам, но не знам дали мога.

— Каза ми за баща си.

— Да, но това е различно. Това е…

— Къде беше, мамка ти? — Бащата на Кейдън се появява бесен иззад ъгъла, облечен в тъмносин анцуг. Лицето му е яркочервено и ръцете му са свити в юмруци. — Трябваше да… — Спира се, когато ме вижда до Кейдън. — Ти коя си?

Автоматично сграбчвам ръката на Кейдън.

— Кали Лорънс.

Споменът изплува върху гневното му изражение.

— А, дъщерята на тренер Лорънс?

Дежа вю.

— Да, срещали сме се няколко пъти.

Той ме гледа втренчено за известно време, сякаш се опитва да ме принуди да се отдръпна от страх. Накрая премества поглед върху Кейдън.

— Тази сутрин трябваше да тренираме. Забрави ли?

Ръката на Кейдън се стяга около моята.

— Да, извинявай. Успах се и трябва да я закарам у тях, така че сега не мога да дойда.

Той отваря и свива длани, а на врата му се издува вена.

— Колко ще се бавиш?

Кейдън свива рамене.

— Не знам, може би около трийсет минути.

Господин Оуенс ме поглежда с недоволен вид.

— Защо не се закара сама вкъщи? Имаме график.

— Не, ти имаш график — казва Кейдън и после се стяга, когато лицето на баща му се сгърчва от раздразнение. — Просто мислиш, че трябва да го следвам.

— Извинявай, на мен ли говориш? — Заплахата, която излъчва, е ужасяваща до смърт и ми се приисква да се хвърля зад гърба на Кейдън и да се скрия. — Защото ми се струва, че забравяш правилата тук и какви са последствията, ако ги забравиш.

— Трябва да тръгвам.

Дишайки накъсано, Кейдън затяга хватката върху ръката ми и заобикаля баща си, като ме влачи след себе си.

— Кейдън Оуенс — провиква се баща му, — само да си посмял да си тръгнеш от мен.

С Кейдън хукваме към пикапа, паркиран на алеята под дърветата.

— Мамка му мръсна! — крещи баща му след нас.

Кейдън ми помага да се кача в пикапа, след което скача на шофьорското място и пали двигателя. Застанал насред двора, баща му ни гледа с мрачно изражение върху лицето. Съзнанието ми се връща към онази ужасна вечер и към мисълта на какво е способен този човек.

Гумите се завъртат, излизаме на пътя и Кейдън сменя на по-висока предавка, а дърветата от двете страни на пътя се размиват. Минава дълго време, преди Кейдън да проговори.

— Би ли писала на Люк? — Подава ми телефона си. — Кажи му да си стои долу, докато се върна.

Кимвам и поемам телефона му, после прехвърлям списъка с имена, докато стигна до Люк.

— Мислиш ли, че ще слезе долу и ще се разкрещи на Люк? — питам, докато изпращам съобщението.

Кейдън поклаща глава, а пръстите му се затягат около волана.

— Прави го само със собствените си деца.

Оставям телефона му на таблото и се приближавам на седалката до него.

— Кейдън, не мисля, че е добре да се връщаш. Ами ако ти направи нещо?

— Ще се оправя. Не е нещо, с което да не мога да се справя. — Гласът му е остър и аз се дръпвам, като понечвам да се върна на мястото си. — Не, недей. — Той бързо слага ръка на бедрото ми. — Извинявай. Не трябваше да ти се сопвам. Просто… свикнал съм с това. Не е от вчера. Това е животът ми.

— Ами направи така, че да не е вече такъв — прошепвам умолително.

Той се обръща към мен със съмнение в погледа, сякаш на света не съществува такава възможност.

— И какво да правя после? Да не се връщам повече ли? Какъвто и психопат да е, той си остава мой баща. В тази къща израснах, тя е домът ми.

— Не е нужно да бъде така. Просто си тръгни — казвам в опит да проумея какво трябва да му кажа, за да го убедя. — Ела у нас. Не заслужаваш това отношение. В теб има толкова доброта и ти заслужаваш повече. — Гласът ми потреперва. — Моля те, моля те, просто се премести у нас.

Той преглъща с усилие, а очите му се разширяват.

— Би ли ми позволила наистина?

Кимвам и с болка в сърцето протягам ръка да докосна неговата.

— Разбира се. Не искам да се връщаш при него. Той е… защо е такъв?

— Мисля, че неговият баща е бил такъв с него. — Кейдън обръща пикапа по нашата улица. — Не беше толкова лошо, когато бяхме по-малки, макар че пак беше доста шибано. Просто се ядосваше за някакви неща и крещеше, и понякога ни зашлевяваше или ни биеше с колана. Нещата се влошиха, когато пораснахме, все едно знаеше, че може… — Той изскърцва със зъби. — Да ни удря по-силно, без да ни убие. Братята ми се съпротивляваха, когато станаха достатъчно големи, но след като се изнесоха… и останах сам… нещата някак си се разпаднаха. Целият му гняв се насочи към мен.