Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

Очите ми парят и аз примигвам няколко пъти, за да спра сълзите в тях, представяйки си го сам в къщата с онзи отвратителен човек.

— Недей да живееш повече така. Ела у нас. Не се налага да оставаш там.

Докато очите му изследват моите, Кейдън изглежда ужасен, объркан като изгубено момченце.

— Добре, но трябва да се върна да взема Люк.

Отново мога да дишам. Дробовете ми се отпускат, когато въздухът се връща в тях.

— Но веднага ще се върнеш, нали? Обещаваш ли?

Той кимва, когато завива по алеята и паркира пикапа зад колата на майка ми.

— Обещавам.

Поглеждам към прозореца до задната врата. Пердето е дръпнато настрана и майка ми наднича зад него.

— Искаш ли да дойда с теб? Трябва само да отида да ù кажа.

Кейдън слага длан на бузата ми и прокарва палец под окото ми.

— Не се притеснявай. Остани тук и се опитай да успокоиш майка си.

— Сигурен ли си? Дали да не помоля баща ми да дойде с теб?

— Кали, ще се справя. Люк е там. Просто ще си взема нещата и после ще се върна. Нищо няма да стане.

Сърцето ми се свива, когато се навеждам и докосвам устните му със своите. Понечвам да се дръпна, но той слага ръка на тила ми, отново притиска уста в моята и ме целува страстно, преди да ме пусне. С тежест в сърцето, излизам от колата и гледам как дава заден, знаейки, че ще чакам връщането му със затаен дъх.

Кейдън

Страх ме е до полуда. Никога не съм отговарял така на баща си и погледът му ми показа, че съм прецакан, но Кали е права. Не се налага да търпя повече. Трябва само да си тръгна. Нещо, което трябваше да осъзная отдавна, но по някаква причина просто не можех. Цял живот само гледам как хората си тръгват, как не им пука, как удрят, крещят, казват ми да се стегна и да не хленча. А после идва Кали и ми казва, че мога да променя нещата — че заслужавам много повече. Толкова е просто, а думите ù означават толкова много за мен.

Паркирам пикапа зад дървото и изпращам съобщение на Люк да се срещнем при колата му след десет минути, защото трябва да си взема сака. Спомени обсебват съзнанието ми, докато вървя към предната веранда. Наоколо е смъртно тихо и входната врата е широко отворена.

Пристъпвам предпазливо в къщата. Когато бях по-малък, баща ми превръщаше побоите в игра. Даваше ни време да се скрием и после тръгваше да ни търси. Ако се бяхме скрили достатъчно добре, печелехме. Ако ли не, си плащахме. В крайна сметка винаги си плащахме, защото той никога не се предаваше.

Къщата изглежда празна и аз тръгвам бързо нагоре по стълбите към стаята си, където бързо хвърлям дрехите си в един сак. Мятам го на рамо и се затичвам надолу по стълбите. Когато предната врата се появява пред погледа ми, вече предвкусвам очакващата ме свобода. Но баща ми излиза изпод стълбището и застава в основата му, препречвайки ми пътя.

Той скръства ръце пред гърдите си.

— Чудя се дали момичето те кара да се държиш толкова глупаво, или просто си затъпял, откакто отиде в колежа? Никога не си бил особено умен.

Пресмятам възможностите си наум.

— Виж, съжалявам, но повече няма да живея тук. Аз просто…

Слизам още едно стъпало.

Той се мести малко встрани, за да ми препречи пътя.

— Имаш да наваксваш една тренировка.

— Не, нямам — заявявам аз, а дланите ми започват да се потят. Никога досега не съм му се опълчвал толкова. — Достатъчно тренирам в училище. — Кракът ми се спуска на следващото стъпало и вече съм точно пред него. — Тръгвам.

Той ме хваща за ръката и я стисва толкова силно, че кожата ми започва да пари.

— Ще си навреш шибания задник в проклетата кола и ще отидем на игрището да тренираме. Няма да ме ядосваш повече!

Представям си как Кали стои у тях и ме чака. Как наистина се тревожи за мен. Никой досега не се е тревожил за мен. Издърпвам ръката си от хватката му и го блъскам в гърдите, треперейки от страх като тригодишно хлапе. Възползвам се от открилата се възможност и прескачам оставащите стъпала, но той се окопитва и тръгва към мен с вдигнати юмруци и неконтролируем гняв в очите.

— Шибано лайно! — изкрещява баща ми и замахва към лицето ми.

Навеждам се и ръката му пробива прозореца на входната врата. Стъклото се разбива и разрязва кожата на кокалчетата му. Това обаче не го спира и той насочва още един удар към мен. Този път юмрукът му улучва челюстта ми. Чува се пукот на кост и ушите ми зазвъняват.

— Мамка му! — извиквам и се хващам за лицето, докато нагоре по бузата ми избухва болка, но аз съм свикнал с нея и не ù обръщам внимание.