Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

— Трябва да ти кажа нещо. — Вътрешният ми глас крещи, че трябва да млъкна. Че съм пиян и че не е добра идея да го казвам, но въпреки това не се спирам. — Не съм изпитвал такива чувства към никого досега.

Тялото ù се сковава, докато дъхът ù трепти върху врата ми.

— Какво?

— Ти и аз… толкова ми харесва. Никога не ми е харесвала толкова много мисълта да съм с някого.

Тя въздъхва бавно, надига се и слиза от мен.

— Мисля, че може би е по-добре да говорим за нещо друго.

— Какво например?

Притеснявам се, че съм я уплашил, както уплаших себе си.

— Например нещо, което те прави щастлив — предлага тя. — Или нещо, за което няма да съжаляваш на сутринта.

— Това си ти. Кали, ти си единственият човек, който ме е карал да се чувствам щастлив по каквато и да било причина. Онази вечер, когато ме спаси, ти промени нещо в мен. Накара ме да поискам да живея.

Говоря истината, като знам, че на сутринта цялата тежест на казаното ще се стовари върху ми.

Кали

Снощи беше интересно, меко казано. Кейдън се напи и наговори куп неща, които вероятно не би казал на трезва глава, затова го спрях. Не искам да ми казва разни неща само защото е пиян. Достатъчно пъти съм слушала какви глупости плещи Сет и никога не е говорил сериозно.

В крайна сметка заспивам на леглото в ъгъла и когато се събуждам, ме връхлита тотален ужас. Телефонът ми бръмчи с хиляда съобщения от майка ми. Дори не си правя труда да ги отворя. Скачам от леглото и бързо отивам до дивана, където лежи Кейдън, обърнат на една страна, със затворени очи и ръка върху лицето.

Поглеждам през рамо към Люк, който спи на пода с глава върху възглавница, и после клякам пред Кейдън.

— Събуди се. Трябва да ме закараш вкъщи.

Той диша тихо, гърдите му се надигат и спускат равномерно. Слагам ръка на бузата му и прокарвам палец по белега под окото.

— Кейдън, моля те, събуди се. Майка ми откача.

Той повдига клепачи, зениците му се свиват на светлината и вече изглежда, сякаш дори не е спал.

— Колко е часът?

Поглеждам екрана на телефона си.

— Почти единайсет. През цялото време ли беше буден?

Той свива рамене, сяда на дивана и изпъва ръце над главата си. Тениската му се повдига над корема и аз се мъча да не го зяпам.

— Буден съм от известно време. Мислех си за разни неща.

— Аха. — Изправям се и започвам да търся якето си из стаята. — Можеш ли да ме закараш? Или да събудя Люк?

— Това е опасна територия — казва той и става от дивана. — Люк не е по ранното ставане.

Пъхам ръце в ръкавите на якето си.

— Дори не помня как съм заспала. Както си говорехме и в следващия момент се събуждам в леглото.

Той се усмихва и взема ключовете на Люк от холната маса.

— Мисля, че това го направи насън. Лежеше до мен, после внезапно стана и отиде на леглото. Изглеждаше доста замаяна.

Кейдън отваря задната врата и двамата излизаме на студения предобеден въздух. Небето е светлосиньо, на места покрито от тънка мъгла. Къщата до басейна е вляво от мен. Кейдън затваря вратата и двамата тръгваме по тревата в мълчание. Не знам какво да кажа. Неловко ми е да нося думите, които сам не помни.

Внезапно той спира до ъгъла на къщата и прокарва ръка през разбърканата си коса.

— Спомням си.

Поглеждам го през рамо.

— А?

Той прави няколко колебливи крачки към мен.

— Не бях толкова пиян. Помня какво казах. На практика половината нощ лежах на дивана и се опитвах да измисля какво, по дяволите, ще ти кажа, когато и двамата се събудим.

Издишам бавно.

— Няма нужда да обясняваш. Прекарала съм достатъчно време със Сет, за да знам какво става на следващия ден. Повярвай ми, той е правил и казвал страшно много неща, за които съжалява.

Кейдън поклаща глава с въпросително изражение на лицето.

— Но аз не съжалявам. Просто… не знам какво да правя. Когато казах, че към теб изпитвам чувства, каквито не съм изпитвал преди, говорех сериозно, и това жестоко ме плаши, особено като се има предвид, че има още много неща, които не знаеш за мен. Лоши неща.

Прекосявам разстоянието помежду ни.

— Не го вярвам. Не вярвам, че в теб има лоши неща. Само неща, които мислиш за лоши.

Той гледа към пътя зад мен, разтривайки тила си.

— Нямаше да говориш така, ако знаеше какво е.

— Винаги можеш да ми кажеш — предлагам аз — и да оставиш сама да преценя.

Той ме поглежда в очите.

Поемам си дълбоко дъх, готова да кажа нещо, което ме ужасява.