Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

— Ти не трябваше ли да си във Флорида или там където беше? — питам аз с гневен, накъсан глас. — Нали нямаше да си тук.

Той си разрошва косата и става от кухненската маса с формата за пай в ръка.

— Размислихме в последния момент.

— Не трябваше ли да работиш? — питам презрително. — Или си напуснал поредната работа?

— Имам шибана работа, Кали. — Той мята формата в мивката и ми хвърля свиреп поглед. — Така че престани да се държиш като путка. Не знам защо винаги ми говориш по този начин.

— Ей. — Кейдън се намесва и застава пред мен. — Няма да я обиждаш.

— Ще я обиждам колкото си искам — отвръща Джаксън и скръства ръце пред гърдите си. — Не знаеш през какво премина семейството ни заради нея. Нейните проблемчета или там каквото ù има докараха майка ни до лудост.

Кейлъб ме наблюдава с интерес, чака да реагирам. Не мога да отделя поглед от него. Искам, но той ме надвива, защото знае какви са проблемите ми — той ги създаде. Бавно започвам да умирам, да вехна малко по малко като кралицата на нощта — цветето, което цъфти само веднъж годишно, през нощта, и умира преди изгрева, изживяло краткото си щастие и живот.

— Остави я на мира. — Кейлъб повдига вежди и кимва към мен, а на устните му се появява усмивка. — Може би Кали си има причини да се държи така.

Махни ме от тук. Махни ме от тук. Спаси ме. Спаси ме. Спаси ме.

Изведнъж краката ми се движат и някой ме влачи нанякъде. Задната врата се отваря и някой ме смъква надолу по стълбите до средата на автомобилната алея.

Застанал в подножието на стълбите, под лампата на верандата, Кейдън ме наблюдава със съмнение в погледа и ръце на раменете ми.

— Какво има? В очите ти има нещо…

Въздишам задавено.

— Не харесвам много брат си.

Той преглъща с усилие и мускулите на врата му се размърдват.

— Кали, аз познавам страха. Повярвай ми. Виждал съм го по лицата на братята ми, усещал съм го много пъти. Ти се страхуваш от него. Виждам го в очите ти.

— Да се страхувам от брат ми?

Правя се, че не разбирам, и се моля да не научи, защото ме е страх какво ще стане след това.

— Не се дръж така — казва ми строго и слага длан на бузата ми. — Страхуваш се от Кейлъб. Той е… той ти го е причинил, нали?

— Да.

Дори нямах намерение да му го казвам. Отговорът просто изпадна от устата ми и излезе на бял свят. Гледам втренчено Кейдън и слушам ударите на сърцето си в гърдите, песента на вятъра, звука от разпада на някакъв човек някъде по света.

Кейдън преглъща буцата в гърлото си.

— Кали… аз… трябва да кажеш на някого. Не можеш да го оставиш просто да си живее живота.

— Няма значение. Мина много време и вече дори полицията няма какво да направи.

— Откъде знаеш?

Свивам рамене. Усещам се отделена от света.

— Защото веднъж проверих, за да видя… да се уверя, че вече няма какво да направя. Станалото — станало.

Той поклаща глава, стиснал челюсти.

— Това не е справедливо.

— И твоят живот не е — възразявам аз. Искам си онзи момент обратно. Искам си го. Моля те, боже, върни ми го. — Всъщност нищо не е справедливо.

Мълчанието се трупа помежду ни и всичко се разпада, когато рухвам върху гърдите му, а сълзите се изливат от мен, защото тайната, която носех със себе си, се е разбила на по-леки парчета. Той ме вдига въпреки възраженията ми, притиска ме към себе си и ме понася по стълбите, в стаята, докато аз изплаквам всички сълзи, които съм удържала в себе си.

Кейдън ляга на леглото до мен и аз заравям глава в гърдите му. Някак си преставам да плача и двамата лежим неподвижно, чувствайки болката на другия. Накрая заспивам в обятията му.

Кейдън

Когато тя заспива, дълго наблюдавам как вдишва и издишва и се мъча да намеря някаква логика в света. Гневът ме залива като шибана вълна, която се разбива в брега. Искам да убия Кейлъб. Да го пребия до смърт по най-болезнения начин.

Когато чувам как брат ù и Кейлъб излизат от къщата, качват се в колата и потеглят, говорейки за някакъв купон, нещо прищраква в мен. Целият гняв, който съм овладял, се разкъсва и изведнъж ми става ясно като бял ден какво трябва да направя.

Онази вечер Кали ме спаси от бой, който вероятно щеше да ме убие, но освен това ме спаси от мен самия. Преди тя да се появи, аз умирах вътрешно. Дотогава в сърцето ми нямаше нищо, само празна дупка.

Внимателно измъквам ръката си изпод главата ù, изваждам телефона и се изнизвам навън, като ù хвърлям един последен поглед, преди да изляза. Докато слизам по стълбите, пиша на Люк да дойде да ме вземе, след което тръгвам по тротоара, като се отдалечавам от дома ù и се насочвам към неизвестността.