Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

Не чувствам нищо. Сякаш съм напълно мъртъв отвътре. Завъртам се на пети и го блъскам в гърдите с две ръце. Той не ме пуска, дори когато се препъва и пада на пода, и ме завлича със себе си. Опитвам се да се изтъркуля върху него, но след няколко секунди усещам как нещо остро се забива отстрани в тялото ми и всичко спира.

Баща ми се изправя. В ръката си държи окървавен нож.

— Защо никога не ме слушаш? — Пуска ножа на пода до краката ми и той издрънчава върху плочките. Лицето му е бяло като на призрак, когато отстъпва назад. — Ти, шибано…

Спуска пръсти по лицето си, след което тръгва към входната врата, оставяйки я отворена след себе си, и студеният вятър нахлува вътре.

Цялото тяло ме боли, сякаш не един, а хиляда ножа са били забити в него. Извъртам се настрани, изпълзявам и се облягам на плота, като вдигам ръка от ребрата си. Треперещите ми пръсти са покрити с кръв, която тече от дупката в ризата ми и запълва пукнатините по плочките под мен. Затварям очи и се мъча да си поема въздух, но болката ме надвива.

Мисля за Кали, какво ли прави, какво ще направи, когато чуе какво се е случило. Боли ме, въпреки че не би трябвало. Мисълта да я напусна, тя да ме напусне, никога повече да не бъда с нея. Не мога да се удържа.

Пресягам се да взема един от ножовете до мен. Ръката ми трепери, когато поставям върха на острието над китката си. От години това е моят начин да изолирам болката. Започнах, когато бях на седем и осъзнах, че рязането ми помага да дишам — помага ми да преминавам през ада на живота. Това е извратената ми тайна; мракът, който живее в мен. С всяко разрязване на кожата ми болката започва да утихва, а подът се покрива с кръв.

Кали

Събуждам се в празно легло и в тялото ми се надига паника. Къде е отишъл? Вземам телефона си от нощното шкафче и пиша поредица съобщения на Кейдън, но той не отговаря. Нахлузвам обувките си и излизам тичешком да го търся. Трябва да говоря с него за снощи и да му кажа, че трябва просто да го забравим, защото сега, когато той е в живота ми, случилото се с Кейлъб не ме плаши толкова.

Утрото пълзи по планината, небето е яркорозово, но тази красота е много подвеждаща, като се има предвид какво се случва долу. Вятърът беснее, понесъл буря, и смразява въздуха.

Влизам вкъщи и заварвам баща ми на кухненската маса. Кестенявата му коса е разделена на път отстрани и си е сложил вратовръзка и панталон, готов за вечерята по случай Деня на благодарността този следобед.

Когато вдига поглед от купата си, веждите му се сключват.

— Добре ли си? Изглеждаш, сякаш си плакала.

— Нищо ми няма. — Оглеждам дневната, преди да се върна в средата на кухнята. — Къде е мама? Трябва да я питам нещо.

— Взема си душ. — Той става и оставя купата в мивката, докато ме наблюдава. — Виждаш ми се отслабнала. Да се нахраниш хубаво днес. След вечерята ще има мач и искам тази година да участваш.

— Добре, хубаво. — Почти не чувам какво ми говори, докато проверявам съобщенията на телефона си, но Кейдън не е писал. — Може ли да взема колата за малко? Обещавам да не се бавя.

Баща ми пъха ръка в джоба за ключовете.

— Сигурна ли си, че си добре? Изглеждаш много разстроена.

— Добре съм — уверявам го, стресната, защото обикновено не забелязва такива неща. Колко ли зле изглеждам? — Просто трябва да видя един приятел.

Той ми хвърля ключовете и аз ги хващам с лекота.

— Този приятел да не е случайно един от старите ми куотърбекове?

Сключвам пръсти около ключовете, усещайки как назъбените им страни се забиват в дланта ми.

— Мама е клюкарствала, нали?

Той свива рамене и пъха ръцете си в джобовете на панталона.

— Знаеш как е. Просто иска да си щастлива.

— Щастлива съм. — И в този миг това не ми се струва много голяма лъжа. — Просто трябва да намеря един човек.

Обръщам се към вратата.

— Да се върнеш до час — вика след мен той. — Знаеш, че ще иска да ù помогнете, а брат ти изобщо не се прибра снощи. Сигурно цяла нощ е пиянствал навън, така че няма да е особено полезен.

— Добре.

Излизам на студа и усещам как нещо ме удря в гърдите, но не съм сигурна какво е. Телефонът ми започва да звъни в джоба и аз с изненада виждам името на Люк на екрана.

— Ало — вдигам, докато тичам по алеята и скачам в колата на майка ми.

— Здрасти — поздравява той с угрижен тон. — Чувала ли си се с Кейдън?

— Снощи за последно. — Затръшвам вратата и паля двигателя, без да чакам размразителят да загрее. — Не знам къде отиде. Просто тръгна и сега не мога да го намеря.