Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

— И аз. — Люк се поколебава, докато аз извивам врат и излизам на заден на пътя, примижавайки през заскрежения заден прозорец. — Слушай, Кали, снощи той направи нещо много лошо…

Изкарвам колата на пътя и слагам скоростния лост в позиция за шофиране.

— Какво е станало?

— Получих много странно обаждане от него — отвръща той. — Искаше да го взема. Накара ме да го закарам до езерото и… преби Кейлъб Милър.

Залепям педала на газта за пода и гумите изсвистяват.

— Добре ли е?

— Ами да, добре е, но го арестуваха и баща му трябваше да му плати гаранцията, за да го освободи.

Сърцето ми спира.

— Баща му ли?

— Да, баща му.

Питам се дали Люк знае за бащата на Кейдън.

— В момента карам към тях, за да проверя как е.

— И аз. Къде си?

— На няколко пресечки… на „Мейсън Роуд“.

— Добре, ще се видим след няколко минути — казва той. — И Кали, внимавай, баща му е…

— Знам.

Затварям телефона и го стискам здраво, докато шофирам нагоре по хълма, който води към къщата на Кейдън.

Двуетажното имение изглежда огромно пред хълмовете, сякаш се издига към небето. Когато паркирам под дървото, вятърът се е усилил и във въздуха прелитат кафяви листа и почти закриват гората около къщата. Излизам от колата с разтуптяно сърце и хуквам през моравата, нагоре по стълбите, като размахвам ръце, за да махна листата от лицето си.

Предната врата зее, залюляна от вятъра. Когато влизам в антрето, в стомаха ми гори чувство на гадене. Нещо не е както трябва. Поглеждам в дневната, след което викам към горния етаж:

— Ехо?

Отговаря ми само вятърът, който вие в прозореца, навява листа в къщата, по дъсчения под и блъска вратата в стената. Влизам в кухнята и завивам зад ъгъла.

Нищо не би могло да ме подготви за това, което виждам.

Времето спира. Всичко спира. И част от мен умира.

На земята в локва кръв и сред купчина ножове лежи Кейдън. Очите му са затворени, ръцете и краката му са отпуснати, а по китките му личат пресни разрези. Ризата му е скъсана отстрани — нещо остро я е пробило. Има толкова много кръв, но не мога да разбера откъде идва — сякаш отвсякъде.

Ръцете ми се отпускат до тялото, коленете ми се подкосяват и аз се свличам на пода върху един от ножовете.

— Не, не, не, не! — скубя си косата, болката ме пронизва и откъсвам няколко кичура. — Не!

Разтърсвам глава стотици пъти с надеждата картината да изчезне, както се надявах да изчезне и дванайсетият ми рожден ден. Но тя остава. Винаги остава. Сълзите замъгляват зрението ми, докато притискам един от разрезите на китката му, за да спра кървенето. Кожата му е толкова студена, като лед, като смърт. Премествам ръка нагоре по неговата, към лицето му, над сърцето му. С треперещ пръст набирам номера на „Спешна помощ“ и разказвам подробностите със заекване.

— Има ли пулс? — пита операторката, когато ù разказвам какво е положението.

Сърцето ми се свива, когато притискам пръсти да намеря пулса му, и усещам леко туптене под тях.

— Да.

— Диша ли?

Взирам се в гърдите му и се надявам да помръднат, моля се да помръднат. След малко те леко се надигат и после се спускат неравномерно.

— Да, диша. Диша. Боже мили!

Стисвам треперещите си устни, затварям телефона и чакам линейката. Телефонът пада от ръката ми, докато прокарвам пръсти през косата на Кейдън и се чудя дали усеща присъствието ми.

— Кейдън, събуди се — прошепвам, но той не помръдва. — Моля те, боже, събуди се.

— Кали… какво…

Люк се появява зад мен.

Не помръдвам. Не мога да отместя поглед от Кейдън. Може да изчезне, ако го направя.

— Кали, чуваш ли ме?

„Не издавай звук. Ще мине бързо. Почти нищо няма да усетиш.“

— Кали! — Люк почти изкрещява и аз примигвам и вдигам поглед към него, а по страните ми се стичат горещи сълзи. — Извикала ли си линейка?

Кимвам и усещам как всичко около мен — и вътре в мен — се разпада.

— Опитах се да го спася… О-опитах се, но не можах… не можах…

Люк коленичи до мен и гледа с огромни и ужасени кафяви очи приятеля си, как и последният помен от цвят изтича от лицето му.

— Вината не е твоя. Той диша. Може да се справи… може.

Но вината е моя. Само моя. Прегръщам Кейдън, вдишвам го, не искам никога да го пусна.

— Моля те, не ме оставяй.

„Сама си си виновна — казва Кейлъб. — Това ще си помислят всички, ако разкажеш .“

Във въздуха се разнася вой на сирени, а в кухнята летят листа, носят се наоколо без никаква цел, освен да следват посоката на вятъра.