Георги Бърдаров - Аз още броя дните

— Не знам, а и тия сънища…

— Хайде престани. Това са бабини деветини.

— Не са бабини деветини! Един и същи сън, Сафет. Един и същи всяка нощ. Не е на добре това. Не мога да си го избия от главата тоя сън.

— Нашата Айда знае какво прави. Винаги е знаела — точно като теб.

Сафет стана, смачка поредната цигара в препълнения пепелник и се приближи до Самира. Прегърна я и я целуна по врата.

Някъде съвсем наблизо изтрещя снаряд и стъклата на прозорците издрънчаха. Изтрещя втори снаряд, а после и трети. И изведнъж тъмната им кухничка се изпълни с ярка светлина: гореше блокът срещу тях. Пламъците вече поглъщаха сивите му стени, а гъстият черен пушек се виеше към горните етажи.

Давор си погледна часовника: наближаваше осем — беше се бавил повече от половин час. Трябваше вече да се връща, но така му се искаше да изпуши още една цигара, да удължи поне малко мига. Отвъд улицата се чернееше скелетът на ударен от снаряд автобус на градския транспорт, зад него момче и момиче се целуваха: уж обичайна пролетна гледка за мирно Сараево, а толкова абсурдна сега.

Давор все пак бръкна в джоба за кибрита и цигарите, но вместо кибрита, напипа сребърния кръст. Стисна го, докато усети как пробива кожата му.

Случи се няколко месеца след като със Златко се бяха захванали с черния пазар. Чуха, че на Маркале от ЮНПРОФОР щели да раздават храна. Отидоха да видят дали не могат да измъкнат нещо. Два камиона бяха паркирани на малкото площадче досами градския пазар, където само празните и покрити със снежец сергии напомняха за отминалите мирни времена. Бяха се струпали много хора, нещо, което никой в Сараево иначе не си позволяваше през тези дни, но явно гладът беше надвил страха от смъртта. Бяха тъжна гледка. Тълпата се струпа около пълните с пакети камиони и настана хаос: хората се блъскаха, ръгаха се с лакти и дори се удряха, за да изпреварят другия. Гладът озлобява човека.

Давор и Златко вече смятаха да си тръгват, когато падна първият снаряд. След него втори, а после започна истинска канонада. Двамата просто имаха късмет, че гледаха отстрани — ударната вълна ги събори, но те бързо станаха и притичаха във входа на някаква стара кооперация.

Оттам видяха всичко. Първият снаряд беше разпилял хората. Откъснати ръце, крака и вътрешности се бяха посипали по асфалта, а оцелелите пълзяха като обезумели към най-близкото прикритие. Стенеха, молеха се за помощ, крещяха. Беше страшно. Давор и Златко гледаха вцепенени и не можеха да помръднат. Тогава падна и вторият снаряд и площадчето се превърна в сюрреалистична картина, в която се търкаляха разкъсани парцалени кукли.

Точно пред тях беше паднала млада жена. Снарядът беше превърнал тялото ѝ в кървава каша, но лицето ѝ не бе докоснато. Беше чисто, нежно и красиво. Жената гледаше към Давор и в погледа ѝ имаше молба за помощ. Не каза нито дума, не извика, не простена, не вдигна ръка — просто го молеше с очи. Давор обаче не можеше да направи нищо. После стрелбата секна и той веднага изтича при жената. Беше още жива и очите ѝ продължаваха да го молят. Опитваше се да му каже нещо, а той не знаеше какво да стори — вече не можеше да ѝ помогне. Само се наведе и я хвана за ръката. Жената събра всичките останали ѝ сили, надигна се на лакът и най-сетне успя да прошепне: „Мая Ковачич, «Срединска» тринайсет, първи етаж…“.

Опита да каже още нещо, но не успя. Главата ѝ се отпусна върху грапавия асфалт, а душата ѝ отлетя към други измерения, където никой не разкъсва тела и никой не отнема живот, който не той е създал. Дланта ѝ се отвори и Давор видя там сребърен кръст. Така си отиде Мая Ковачич в този леден следобед на двайсети февруари деветдесет и трета година. И повече няма да има Мая Ковачич на този свят, и скоро никой няма да си спомня, че някога я е имало. А площадчето ще се пълни отново с хора, които ще се смеят, целуват и радват на живота на същото това място, където сега Давор държеше бялата безжизнена ръка.

После тръгна като замаян по улиците. Не можеше просто да се прибере, Златко беше изчезнал нанякъде и Давор не знаеше къде да отиде. Всъщност знаеше. Знаеше много добре. Макар да вървеше сякаш без цел по замръзналите от страх улици, той отиваше към „Срединска“.

Познаваше добре улицата, беше минавал много пъти по нея. Със сигурност беше срещал някъде там в навалицата и Мая Ковачич. Може би дори я беше заговарял някога, или тя него. Може да я е блъснал в бързането, а после да ѝ се е извинил. И да си е помислил колко е хубава и как ухае кожата ѝ. Може да са седели на съседни маси, в някое от кафенетата наоколо, може да е пил от чашата, от която е пила преди това тя, може да е седял на стола, на който тя е седяла само преди няколко минути и във въздуха се е долавял все още ароматът на дискретния ѝ парфюм. Може и да е седял срещу нея и отпивайки от чашата с бира, да е плъзгал поглед по леко загорялата кожа на красивите ѝ бедра, докато смехът ѝ е звънял по стъпалата на близкото площадче. Мая Ковачич от улица „Срединска“ тринайсет в Сараево.