Джеймс Чейс - Още един глупак

В онази юлска сутрин, когато в осем часа ме пуснаха от затвора, дъждът се лееше като из ведро — патица би се удавила.

Изпитах доста странно усещане, като видях отново външния свят, който за мен бе застинал за цели три години и половина. Тръгнах предпазливо към него, отдалечих се на няколко метра от украсените с ковани гвоздеи врати, после спрях, за да усетя дъха на свободата.

На ъгъла сигурно чакаше междуградският автобус, но в момента нямах никакво желание да се прибирам у дома. Исках само да стоя на края на тротоара, да усещам дъжда по лицето си и постепенно да проумявам, че вече съм свободен, че няма да прекарам още една нощ в килията, няма да живея сред гангстери, криминални престъпници и извратени типове, както беше през всичките тези месеци.

По улиците се образуваха локви. Водните струи шибаха шапката ми, купена преди четири години, и шлифера, купен преди пет — топъл дъжд, падащ от ниско надвисналите облаци, мрачни и навъсени като мен самия.

Един лъскав буик плавно спря до мене и автоматичното прозорче се плъзна надолу.

— Хари!

Вратата се разтвори, докато се навеждах да зърна шофьора.

Отвътре ми се усмихна Джон Реник.

— Хайде, влизай… ще се измокриш — каза той.

Поколебах се, после се вмъкнах в колата и затръшнах вратичката. Реник грабна ръката ми и силно я стисна. Слабото му мургаво лице грееше от искрена радост, че ме вижда.

— Как си, стари разбойнико? — попита той. — Как е на свобода?

— Добре съм — отвърнах аз, като си дръпнах ръката. — Да не ми предлагаш полицейски ескорт до вкъщи?

Усмивката му поугасна, сивите проницателни очи се взряха в лицето ми.

— Сигурно си мислеше, че няма да дойда. А аз броях дните.

— Нищо не съм мислил. — Погледнах натруфеното контролно табло на колата. — Твоя ли е?

— Как да не е моя! Купих я преди няколко месеца. Бива си я, нали?

— Значи ченгетата на Палм Сити все така са тъпкани с пари. Моите поздравления.

Той стисна устни и очите му внезапно блеснаха гневно.

— Виж какво, Хари, ако някой друг ми беше пуснал тая шега, щях да му фрасна един.

Свих рамене.

— Давай, щом ти харесва. Свикнал съм да ме бият ченгета.

Той шумно си пое дъх и каза:

— За твое сведение сега съм специален сътрудник на областния прокурор и получих солидно увеличение на заплатата. От две години вече не съм обикновен полицай.

Усетих как лицето ми пламна и това ме ядоса.

— Ясно… извинявай… не знаех.

— Че откъде ще знаеш? — той се усмихна и включи на скорост. Буикът се отдели от бордюра. — Доста неща се промениха, откакто те няма, Хари. Старите управници си отидоха. Имаме нов областен прокурор… свестен човек е.

Аз мълчах.

— Какви са ти намеренията? — попита той ненадейно.

— Никакви. Искам да се поогледам. Нали знаеш, че от „Хералд“ ме изхвърлиха.

— Чух за това. — Настъпи пауза, после той продължи: — Отначало ще ти се види доста тежко. Знаеш, нали?

— А, да. Ако убиеш ченге, дори без да искаш, няма да те оставят да го забравиш. Знам колко тежко ще ми бъде.

— Няма да имаш неприятности с полицията. Не исках да кажа това, но вероятно ще трябва да си потърсиш ново поприще. Къбит е влиятелна личност. Има ти зъб. Ако зависи от него, с журналистическата ти кариера е свършено.

— Това си е моя грижа.

— Бих могъл да ти помогна.

— Ще се справя сам.

— Е, да, разбира се, но Нина…

— И за Нина ще се погрижа.

Настъпи дълга пауза, той впери поглед в мокрото стъкло и каза:

— Виж какво, Хари, ние с теб сме приятели. Познаваме се от бог знае кога. Разбирам какво ти е, по не се дръж с мене като с враг. Говорих с Медоус за теб. Той е новият областен прокурор. Още не е сигурно, но може да те вземем при нас.

Погледнах го.

— Няма да работя за градската управа, та ако ще цял живот да стоя без работа.

— На Нина и беше много тежко — каза смутено Реник. — Тя…

— И на мен ми беше тежко, така че сме двама. Помощ не ми трябва. Това е!

— Е, добре! — Реник разпери безпомощно ръце. — Не си въобразявай, че не те разбирам, Хари. Сигурно и аз щях да съм озлобен като тебе, ако ме бяха натопили без вина, ама станалото станало. Трябва да помислиш за бъдещето си… и за бъдещето на Нина.

— Че за какво друго съм мислил според теб през цялото време в килията? — Вперих поглед навън — морето бе сиво в дъжда, вълните се разбиваха в дигата. — Да, озлобен съм, и още как. Имах достатъчно време да разбера какъв глупак съм бил. Трябваше да взема десетте хиляди долара, дето ми ги предлагаше началникът на полицията, и да си затварям устата. Е, в затвора научих нещо, втори път няма да се мина така.