Джеймс Чейс: Чакам те в Соренто

През един горещ юлски следобед дремех в службата си, настроен миролюбиво към всички и без важни задачи за деня, когато звънът на телефона ме стресна и пробуди.

Вдигнах слушалката.

— Да, Джина?

— На телефона е мистър Шъруин Чалмърс — изрече задъханата Джина.

Моят дъх също пресекна.

— Чалмърс? За Бога! Да не е тук, в Рим?

— Обажда се от Ню Йорк.

Възстанових донякъде дишането си, но не напълно.

— Окей, свържи го с мен — казах аз и се наклоних напред в стола, не по-спокоен от стара мома, открила мъж под леглото си.

Вече четири години завеждах римския филиал на „Ню Йорк Уестърн Телеграм“, но това беше първият ми контакт с Чалмърс — собственика на вестника.

Той беше мултимилионер, диктатор в своята област и блестящ журналист. Да ти се обади Шъруин Чалмърс по телефона е все едно Президентът да те покани на чай в Белия дом.

Долепих слушалката до ухо и зачаках. Чуваше се обичайното щракане и пукане, после студен женски глас изрече:

— Мистър Досън ли е насреща?

Потвърдих.

— Изчакайте да ви се обади мистър Чалмърс.

Казах, че ще изчакам и се запитах как ли би реагирала, ако бях казал, че няма да изчакам.

Последваха още щраканици и пукания, след което един глас, който прозвуча като удар на чук върху наковалня, излая:

— Досън?

— Да, мистър Чалмърс.

Настъпи пауза и аз се запитах за какво ли ще получа ритник в задника. Непременно щеше да бъде ритник. Не можех да си представя, че голямото началство ще се обади по друг повод, освен недоволство.

Но по-нататъшните му думи ме гръмнаха.

— Виж какво, Досън — каза той, — дъщеря ми пристига утре в Рим със самолета в единайсет и петдесет. Искам да я посрещнеш и да я откараш в хотел „Екселсиор“. Секретарката ми е уредила резервацията. Ще го направиш ли?

За пръв път чувах, че има дъщеря. Знаех, че се е женил четири пъти, но тази дъщеря бе новост за мен.

— Тя ще учи в университета — продължи той, а думите се отрониха тежко, сякаш тази тема му бе досадна и гледаше да приключи с нея възможно по-бързо. — Ако й е нужно нещо, казал съм й да се обърне към теб. Не искам да й даваш пари. Това е много важно. Ще получава от мен шейсет долара седмично, което е напълно достатъчно за едно младо момиче. Чака я работа и ако я върши така, както аз искам, няма да й са нужни много пари. Но искам да съм сигурен, че край нея ще има човек, към когото да се обърне, в случай че заболее или изникне нещо друго.

— Значи тя няма никакви познати тук? — попитах аз, защото тази перспектива никак не ми беше по вкуса. Нямам високо мнение за себе си като бавачка и болногледачка.

— Дал съм й препоръчителни писма, за да се представи на някои хора, но тя ще бъде в университета, така че ще има възможност да опознае не един и двама души — добави Чалмърс. Долових нетърпеливост в гласа му.

— Окей, мистър Чалмърс. Ще я посрещна и ако има нужда от нещо, ще се погрижа.

— Точно това искам. — Настъпи пауза, после той рече: — Там при вас нещата в ред ли са? — Ала в гласа му не долових особен интерес.

Казах, че нещата вървят малко мудно. Настъпи нова дълга пауза. Чувах как диша тежко. Представих си го: нисък и дебел човек с едра долна челюст като на Мусолини, с очи като остриета на ледокопи и уста като капан за мечки.

— Хамърсток ми говори за теб миналата седмица — изрече ненадейно той. — Изглежда, смята да те върне тук, в Щатите.

Поех си дъх продължително и бавно. Жадувах да чуя тази новина вече десет месеца.

— Хм, ако се уреди въпросът, ще бъда неизказано доволен.

— Ще помисля по въпроса.

Изщракването в ухото ми подсказа, че е затворил телефона. Поставих слушалката на мястото й, оттласнах стола си назад, за да поотдъхна от напрежението, и се загледах в отсрещната стена, като същевременно си мислех колко хубаво ще бъде да се прибера в родината след четири години, прекарани в Италия. Не че Рим не ми харесваше, но знаех, че докато заемам тази длъжност, няма да получа нито увеличение на заплатата, нито имам изгледи за повишение. Ако щях да постигна напредък в службата, това можеше да стане единствено в Ню Йорк.

След като размишлявах напрегнато няколко минути, без да намеря отговор на вълнуващите ме въпроси, отидох в канцеларията на Джина.

Джина Валети — тъмнокоса, хубава, жизнена, двадесет и три годишна — беше моя секретарка и момиче за всичко, откак заех длъжността си в Римския ни филиал. Винаги съм недоумявал как е възможно едно хубаво момиче с чудесна фигура да бъде и толкова умно.