Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Обичам италианските приеми. Те са приятни и забавни, а храната е винаги чудесна. Казах, че ще го взема към осем часа.

Лучино имаше голямо жилище край Порта Пипчана. Когато пристигнахме на приема, цялата алея за коли бе задръстена от кадилаци, ролс-ройси и бугати, при вида на които моят буик, модел 1954 година, се присви от срам, докато го провирах в най-крайното място на паркинга.

Приемът се оказа на ниво. Познавах повечето от присъстващите. Половината бяха американци, и Лучино, който си падаше по американците, поднасяше силен алкохол. Към десет часа, след като бях изпил внушителен брой чисти уискита, излязох в патиото 1 1 Патио (исп.) — открит вътрешен двор, често ограден с галерии; широко разпространен е в средиземноморските страни и в Латинска Америка. — Б.пр. да се полюбувам на луната и да се разхладя.

Там заварих самотна млада жена в бял вечерен тоалет. Голият й гръб и рамене изглеждаха на лунната светлина като изваяни от порцелан. Беше облегнала ръце на каменния парапет и, отметнала глава, се взираше в луната. От лунните лъчи русите й коси изглеждаха като излети от стъкло. Приближих се, спрях до нея. И аз се загледах в луната.

— Много е приятно тук след лудницата вътре — казах.

— Да.

Не се обърна да ме види. Хвърлих й поглед крадешком.

Беше красива. Чертите й бяха дребни, устните блестяха, яркочервени; лунният светлик се отразяваше в очите й.

— Мислех, че познавам цял Рим — обадих се пак. — Как е възможно да не ви познавам?

Тя извърна глава и ме погледна. После се усмихна.

— Би трябвало да ме познавате, мистър Досън — промълви. — Толкова ли съм се променила?

Взрях се в нея и усетих как внезапно пулсът ми се ускори и нещо стегна гърдите ми.

— Не ви познавам — настоях аз, като си мислех, че тя е най-прелестната жена, която съм виждал в Рим, тъй млада и възхитителна.

Красавицата се засмя.

— Напълно ли сте сигурен? Аз съм Хелън Чалмърс.

Първата ми реакция беше да й кажа колко се е променила, колко съм изненадан, че я намирам така красива, и други неща от този род, но след като погледнах в озарените й от луната очи, бях обзет от други мисли. Разбрах, че ще сбъркам, ако изтъкна очевидното.

Прекарах половин час с нея в патиото. Тази неочаквана среща ме извади от равновесие. Ясно съзнавах, че е дъщеря на моя шеф. И тя беше предпазлива, но не и скучна. Поддържахме разговора на неутрална плоскост. Говорихме за приема, за присъстващите, за това, че оркестърът свири добре, и за прекрасната нощ.

Тя ме привличаше, както топлийка се привлича от магнит. Не можех да сваля очи от нея. Не можех да повярвам, че това прелестно създание е същото онова момиче, което посрещнах на летището; просто отказвах да го повярвам.

Изведнъж насред непохватния ни разговор тя каза:

— С кола ли сте?

— Ами да. Отвън е на алеята.

— Ще ме откарате ли до апартамента ми?

— Какво… сега ли? — изпитах разочарование. — След малко приемът ще стане по-задушевен. Не бихте ли искали да потанцуваме?

Тя се взря в мен. Сините й очи ме опипваха смущаващо.

— Съжалявам. Не искам да ви откъсвам от приема. Не се безпокойте; мога да взема такси.

— Няма да ме откъснете от приема. Ако наистина искате да си тръгнете, ще бъда щастлив да ви откарам. Мислех обаче, че ви е забавно тук.

Тя повдигна рамене и се усмихна.

— Къде е колата ви?

— На края на редицата… един чер буик.

— Ще ви чакам до колата.

Отдалечи се и когато се опитах да я последвам, вдигна ръка в недвусмислен жест. Този жест говореше, че не бива да ни видят заедно.

Оставих я да набере преднина, запалих цигара. Познанството ни ненадейно се бе превърнало в заговор. Забелязах, че ръцете ми треперят. Изчаках една-две минути, после се върнах в просторния салон, претъпкан с хора, озърнах се за Лучино, но не успях да го открия, и реших да отложа благодарностите си до утре сутринта.

Слязох по стълбите и поех по дългата алея за коли.

Намерих Хелън седнала в буика. Заех мястото до нея.

— Живея на една пряка недалеч от виа „Кавур“.

Поех по виа „Виторио Венето“. По това време тежкият трафик обикновено намалява и ми бяха необходими само десет минути, за да достигна улицата, на която живееше. Докато пътувахме, никой не изрече нищо.

— Спрете тук, моля — обади се тя.

Спрях и слязох от колата. Заобиколих отпред и отворих нейната врата. Тя слезе, озърна се нагоре-надолу по безлюдната улица.

— Ще се качите ли? Сигурна съм, че има за какво да си поговорим — рече.