Джеймс Чейс: Подхлъзването

През отворения прозорец на бунгалото Чад виждаше леките вълни и широкия плаж, горещ и златист под слънцето. Вдясно се виждаха далечните хълмове и виещият се бял път, по който трябваше да дойде Лари.

В бунгалото беше горещо. Вентилаторът бръмчете и изпращаше въздушен поток към лъщящото лице на Чад.

Беше си свалил якето и седеше с навити ръкави; яките му, мускулести ръце бяха отпуснати на масата и между силните му пръсти се мъдреше цигара.

Той беше едър и силен. Дългите часове под лятното слънце бяха дали на кожата му цвят на стар махагон. Компактното му, с едри черти лице, тънкият, сякаш начертан с молив мустак, ясно очертаната му челюст, с дълбока трапчинка на брадичката, решителните му устни и морскозелените му очи го правеха повече от обикновен красавец.

Посегна към бутилката скоч до магнетофона и си наля порядъчна доза сухо уиски. Отпи, като го търкаляше из устата си преди да преглътне и погледна часовника си. Беше три без двадесет. Имаше два часа и половина до появата на Лари. Ако сега започнеше да диктува, без прекъсване, щеше да свърши за два часа и да му остане половин час. Достатъчно.

Изпи половината уиски и стана, прекарвайки пръсти през гъстата си черна коса.

Насила погледна към дивана до отсрещната стена.

Сноп слънчева светлина падаше точно върху мъртвата жена, която лежеше по гръб на леглото. Главата и раменете й висяха от далечната страна, скрити от погледа му. Така беше по-добре и той въздъхна с облекчение. Никога повече не искаше да види подутото, синьо-черно лице с изцъклени очи и ужасно набъбнал език, извиващ се от зейналата уста.

С усилие отмести погледа си и отиде до мястото, където беше оставил тежкия гаечен ключ от комплекта на колата.

Взе ключа и го постави на масата, да му е под ръка. Седна и запали нова цигара.

Известно време стоя така, втренчен в магнетофона, обмисляйки това, което щеше да каже. Но мисълта му постоянно отскачаше до другия край на стаята; виждаше ясно ужаса в очите на жената докато пръстите му потъваха в меката плът на шията й.

- Е, хайде стига! — изрече той с груб и ядосан глас. — Избий си я от главата! Тя е мъртва. Мисли за себе си сега. Загазил си здравата и трябва да се измъкваш. Хайде, започвай работа!

Чад се пресегна и включи магнетофона на запис. Двете ролки се завъртяха и той се наведе над микрофона. Започна да говори бързо. Думите се изливаха като поток от устата му, докато лентата бавно се придвижваше от едната ролка към другата.

- Лично на вниманието на областния прокурор Джон Харингтън — каза той на микрофона. — Мистър Харингтън, това е самопризнание за убийство от мен, Чад Уинтърс, Литъл Идън, Калифорния. Датата е тридесети септември, часът е два и четиридесет и пет следобед.

Направи пауза, загледан в златните пясъци и синия океан. Вълните нежно заобикаляха далечните скали. Премести стола си по-близо до масата и продължи:

- Много лесно би било да ви разкажа за убийството, как го извърших и защо лейтенант Легит не ме арестува още в момента щом разбра, че се касае за убийство. Но това не е всичко. Бих искал да имате цялата история, за да знаете как започна това, защо започна и защо се стигна до убийство. Имайте малко търпение, господин прокурор, и изслушайте този запис. Ще имате всички факти, които ви интересуват. Обещавам, че няма да се отегчите. Просто се отпуснете и слушайте…

Някъде през май миналата година си седях на бюрото в „Пасифик Банкинг Корпорейшън“ и си гледах работата, правейки се, че гледам работата и на банката. По това време бях чиновник, помощник по стоковите операции. Още сега искам да подчертая, че не съм роден за банков чиновник. Да седиш цял ден зад едно бюро и да се грижиш за хорските пари — това беше моята концепция за истински ад.

Та, точно тази майска утрин на бюрото ми бяха пристигнали пет писма със сутрешната поща. Четири от тях бяха от търговци, на които дължах пари и които заплашваха да пишат на банката относно дълговете ми. Петото беше от едно момиче. Пишеше ми, че била бременна и ме питаше какво смятам да направя по въпроса.

Момичето не ме интересуваше — винаги съм се оправял с жените, но четиримата търговци бяха истински проблем. Трябваше да намеря пари от някъде или да бъда изхвърлен от банката.

Страшно бях закъсал за пари и изглеждаше, че трябва да потърся „Шайлокс“ — заемната къща, от която после нямаше отърване. Тъкмо посягах към указателя за телефона на Лоуенстейн, когато звънна вътрешната връзка.