— Но защо не е искала да получиш повишение? — попитах, чудейки се дали не е превъртял от преумора. Той се изсмя кухо.
— Почакай! Сега си доста сигурен, но само почакай. Тя не иска никой да е щастлив. Тя не иска никой да има успех. Ако си мислиш, че ще можеш да я манипулираш, след време ще видиш, че тя поема целия контрол. Никога не те оставя на мира. Дори нощем се обажда, за да напомни или да попита нещо. Само тази седмица ме измъкна три пъти от леглото между два и три часа през нощта. Два пъти ме вика при себе си и аз трябваше да оставя цял куп работа, да изтърча, за да я чакам с часове и накрая секретарката й да ми каже, че мис Шели с прекалено заета, за да ме приеме. Трябваше да стоя до късно, нощ след нощ, защото постоянно ме затрупваше с безсмислена работа. След няколко месеца ще се чувстваш като мен.
— Така ли мислиш?! — Вдигнах брадичка към него. — Е, грешиш! Нека да ти кажа нещо: зная как да се оправям с жените. Тази кучка няма да ме обязди. Само гледай и ще видиш.
Бях си отбелязал в дневника да се обадя на Вестъл Шели в единадесет часа на петнадесети май.
През седмицата не се потрудих кой знае колко за срещата. Научих се да се ориентирам в папките, но не се стараех да запомням детайли.
Ледбийтър не беше в състояние да ми помогне много, освен по някои належащи въпроси, но те се оказаха много важни.
Напоследък Вестъл направила три искания и понеже Ледбийтър не се съгласил, тя натиснала Стърнууд да се отърве от него.
Първо, искала някакво палто от норка, струващо двадесет и пет хиляди долара, да бъде прието от данъчните власти като законен разход и да не бъде облагано. Ледбийтър правилно посочил, че данъчните ще обявят банката за луда, ако постави такова искане.
Второ, искала да вдигне наемите на всички апартаменти, принадлежащи на фондацията „Шели“, с петнадесет процента. Ледбийтър й напомнил, че миналата година ги е повишила и е невъзможно ново повишение. С него била съгласна и фирмата „Харисън и Форд“, управляваща недвижимите имоти. Според тях наемите не отговаряли вече на условията в апартаментите и щяло да бъде невъзможно да изцедят допълнителни пари от наемателите.
Трето, искала банката да продаде голям жилищен блок на „Уестърн Авеню“ 334, който баща й купил през 1914 година. На пръв поглед разумно искане, имайки предвид повишението на цените на жилищните блокове. Ами петимата наематели, живеещи там, откакто е бил купен от стария Шели? Банката смяташе, че те трябва да се имат предвид. Вестъл вече имаше предложение от Моу Бърджис, и то доста добро; той искаше да превърне блока в луксозен публичен дом.
Въпреки всички объркващи въпроси, които тя можеше да ми изстреля, считах, че първо трябва да се оправя с тези три точки, ако искам да се задържа и минута на новия си пост.
Сутринта на петнадесети взех такси от банката до скромния си едностаен апартамент и се преоблякох. Ледбийтър винаги посещаваше резиденцията Клифсайд в традиционния тъмен костюм. Аз реших да предоставя на Вестъл пълна смяна на пейзажа.
Облякох си бяла спортна риза, жълто спортно яке и сини габардинови панталони. Сложих кафяв шал на жълти точки и мокасини от телешка кожа.
Приличах повече на преуспял филмов актьор, отколкото на неуспял чиновник и точно така исках да изглеждам.
Частният път до резиденцията беше изсечен направо в скалата. Извиваше се около три мили, все по-нависоко и по-нависоко, докато накрая свършваше до изящна порта от ковано желязо, висока около пет метра, на триста метра над морското равнище.
Таксито преодоля последния завой и първият поглед към къщата ме изправи на нокти.
Очаквах нещо голямо, но това не беше къща, а дворец, кацнал на огромна тераса; необятна и прекрасна грамада от бял мрамор.
Стоте бели стъпала до входната врата доста ме измориха.
Преди да се огледам за звънец или нещо такова, една от вратите се отвори и Харгис, икономът на Вестъл, застана като в рамка.
Беше голям и дебел, със студено, аристократично лице като на владика. Бледосивите му очи ме изгледаха с хладно неодобрение. Погледът му конкурираше сибирски вятър.
— Аз съм мистър Уинтърс — съобщих. — Мис Шели, моля.
Той се отмести и влязох в нещо с размерите на Пенсилванската централна гара.
— Моля седнете, сър — той излезе с високо вдигната глава и гръб изправен като релса.
Разходих се, оглеждайки рицарските брони, бойните секири, копията и мечовете, които блестяха по облицованите с дъб стени.
Читать дальше