Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

Росящият дъждец падаше върху изпотеното лице на Черния Сами, който се тътреше надолу по пътя с чантата с парите в ръце. Беше висок, длъгнест негър на около тридесет години. При неговите мускулести рамене на боксьор и огромните му ръце и крака трудно би могло да се предположи, че е страхлив като мишка. Големите му черни очи се въртяха изплашено, докато вървеше с ясното съзнание, че носи в опърпаната чанта някъде около шестдесет хиляди долара и, което беше още по-лошо — че всички наоколо знаеха това.

Всеки петък точно по едно и също време той предприемаше този дълъг поход, който продължаваше четири часа. Събираше парите от барове, вестникарски будки и букмейкъри. По време на това уморително пътешествие Сами се изпотяваше от страх, като очакваше всеки момент някой смахнат тип да го застреля и да грабне парите.

Имаше зад гърба си петстотин и двадесет петъци, през които бе вършил тази работа, и въпреки че досега нищо не се бе случвало, той не можеше да прогони страха от себе си. Все си мислеше, че ако му се е разминало този петък, можеше да се случи следващия.

След цели десет години Сами все още не можеше да повярва в силата на своя шеф Джо Масино. Не можеше да повярва, че е възможно човек да държи този разпрострян град с близо половин милион жители в такава безмилостна хватка, така че никой да не се осмелява да посегне на чантата с парите, която носеше Сами, дори някой откачен.

Той често си казваше, че е побъркан, загдето се бои чак толкова, след като Джони Бианда беше винаги с него — а Джони бе считан за най-добрия стрелец в бандата на Масино.

— Ако нещо стане, Сами — поне сто пъти му бе повтарял Джони, — хвърляш се върху чантата, а другото оставяш на мен.

Тези думи би трябвало да успокояват, но те не успокояваха Сами. Фактът, че дори Джони смяташе за възможно нещо да се случи, караше стомаха му да се свива.

При все това той си казваше, че да бъде под защитата на Джони е къде по-добре от нищо. Те с Джони бяха събирачи на пари за Масино през последните десет години. Двадесетгодишният Сами бе приел работата, защото му плащаха добре, а и нервите му по онова време бяха много по-здрави от сега. Освен това, макар да го беше страх, той беше горд, че е избран за събирач на Масино, защото това означаваше, че шефът му има доверие. Е, може и да му нямаше чак толкова доверие, след като Джони винаги беше с него, а съществуваше и напълно изпитана система срещу измама. Сами получаваше запечатан плик, в който се намираха парите, а Джони — запечатан плик с подписана бележка, сочеща на колко възлиза сумата. Чак когато пристигнеха в кантората на Масино и парите бъдеха преброени, те научаваха колко бяха събрали, а за десетте години, през които вършеха тази работа, сумата се бе увеличавала, докато миналия петък бе достигнала тревожната (за Сами) цифра шестдесет и три хиляди долара!

Със сигурност, въпреки ужасната репутация на Масино и способността на Джони да стреля бързо, някой смахнат можеше и да се изкуши да отмъкне парите, мислеше си Сами, докато се тътреше по пътя. Неспокойно се огледа наоколо. В бедняшката улица кипеше работа и беше пълно с хора, които му правеха път, усмихваха се и подвикваха.

Едър чернокож мъжага, висок почти колкото Сами, подхвърли от стълбите на една къща:

— Да не ги загубиш, приятелче Сами, да не ги загубиш! Тая стара чантичка глътна сичките ми парици!

Тълпата се разсмя, а Сами, който започна да се поти по-силно, ускори крачка. Трябваше да приберат още една вноска, преди да влязат в очукания форд на Джони и Сами най-после да си отдъхне.

Наблюдавани от тълпата, те се вмъкнаха в залата за залагания на Соли Джейкъб.

Соли — грамаден мъж с огромно шкембе и лице сякаш направено от тесто, беше приготвил пликовете.

— Не е лошо тази седмица — рече той на Сами, — но кажи на мистър Джо, че следващата ще е златна мина. Двадесет и девети февруари! Всеки ахмак в града ще си опита късмета. Кажи на мистър Джо, че ще ти трябва камион, за да закараш парите. Хич не се заблуждавай, че ще можеш да ги занесеш!

Сами се сви от страх, докато пъхаше плика в чантата.

— И виж какво, Джони — додаде Соли, като подаваше на Джони неговия плик, — може би няма да е зле да осигурите на Сами по-добра защита следващата седмица. Поговори с мистър Джо.

Джони изсумтя. Не беше от приказливите. Обърна се към вратата и излезе на улицата, следван от Сами.

Трябваше да изминат само няколко метра, за да стигнат до мястото, където Джони беше паркирал колата си, и Сами с облекчение се настани на мястото до шофьора. Белезникът около дебелата му китка се врязваше в кожата. Това също беше нещо, което го плашеше: да е прикован към чантата! Чел беше веднъж за някакъв банков касиер, на когото един откачен отсякъл ръката с брадва, за да му отмъкне чантата. Ами ако останеше без ръка!