Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

Джони си игра три нощи, докато направи ключа, след това — на четвъртата, се върна в зданието, отново отключи вратата на стаята на Анди и изпробва своето произведение. Едно пипване с пилата, капка масло — и ключът проработи идеално.

Сега вземането на парите беше лесно. Даже справянето с Бено не беше чак толкова сложно. Въпросът бе какво щеше да стане, когато Масино откриеше, че е ограбен — това беше важното.

„Никой не е толкова тъп, че да се опита да вземе нещо от мен.“

Трикът в тази кражба, реши Джони, е да не се позволи на Масино да разбере кой е взел парите. Веднъж разбере ли кой е крадецът, за нещастника има толкова вероятност да оживее, колкото за парче лед, хвърлено в гореща пещ.

Масино беше свързан с мафията, на която плащаше редовни вноски. Собствената му организация можеше сама да се погрижи за града, така че Джони трябваше да се махне възможно най-бързо от това място. Но тогава Масино щеше да се свърже с мафията и да я предупреди. Цялата й организация щеше да се хвърли в акция. Никой не краде от мафията или от нейните приятели, без да си плати за това: беше въпрос на принцип. В цялата страна нямаше да има град или градче, където да е безопасно. Джони знаеше всичко това и планът му беше да уреди нещата така, че никой да не се досети кой е взел парите.

Много беше мислил по този въпрос, защото от това зависеше цялото му бъдеще, както и животът му. Щом вземе парите, ще прибяга през улицата до боксовете за багаж на автогарата „Грейхаунд“ и ще ги заключи в някой от тях. Парите ще останат там, докато нещата се поохладят — вероятно три-четири седмици. После, увери ли се, че Масино е вече убеден, че онзи, който е откраднал парите, е успял да забегне с тях, той (Джони) ще премести парите в сейфа на някоя банка. Искаше му се да може да направи това веднага, щом вземе парите, но алибито му зависеше от бързината. Автогарата „Грейхаунд“ беше точно срещу офиса на Масино. Щеше да е въпрос на няколко минути да напъха чантата там и да се върне в квартирата на Мелани. Банката с депозитните сейфове се намираше на другия край на града, а освен това през нощта щеше да е затворена.

Цялата операция изискваше голямо търпение. Като сложеше парите в банка, Джони беше наясно, че ще трябва да почака две-три години, но можеше да почака, след като знаеше, че веднъж напусне ли града, ще има всичките тези пари, за да се установи някъде във Флорида, да си купи лодката и да осъществи стремежа си. Какво са две-три години след толкова години чакане? На Масино полицията му беше в малкия джоб. Джони знаеше, че тя ще бъде извикана веднага, щом бъде открит грабежът, и че полицаите ще обработят сейфа и стаята на Анди за отпечатъци от пръсти. Това не го безпокоеше. Ще носи ръкавици и ще има неопровержимо алиби: по време на кражбата е бил в леглото с Мелани, а колата му е била паркирана пред дома й. Знаеше, че може да разчита на Мелани да си мълчи за тези тридесет минути, през които ще извърши кражбата.

Понеже очевидно сейфът щеше да бъде отворен с ключ, цялата тежест от подозренията на Масино щеше да падне върху Анди и полицията наистина щеше да види сметката на Анди, защото той единствен е разполагал с ключ, а имаше и криминално минало. Може би Анди нямаше да може да докаже невинността си, но ако успееше, тогава Масино щеше да се огледа наоколо за други членове на бандата си. Щеше да разбере, че е работа на вътрешен човек заради ключа. Имаше двеста души, които идваха и си отиваха. Последния човек, когото би заподозрял, казваше си Джони, беше неговият верен Джони, който в миналото на три пъти му бе спасявал живота и винаги се беше държал добре и беше правил онова, което му заръчат.

Седнал до прозореца, Джони прехвърляше мислено плана си отново и отново и не можеше да му намери грешка, но все пак беше неспокоен.

Той чуваше резкия безмилостен глас на Масино, който казваше: „Никой не е толкова тъп, че да се опита да вземе нещо от мен“ .

Но може да се намери някой достатъчно умен, помисли си Джони, и като пъхна пръсти под ризата си, докосна медальона на свети Христофор.

Мелани Карели, момичето на Джони, беше родена в бедняшки квартал на Неапол. На четиригодишна възраст беше изпратена заедно с други деца да проси от туристите по улицата. Животът за нея и родителите й беше тежък. Баща й — сакат човек, упорито предлагаше пощенски картички и фалшиви писалки „Паркър“ пред по-добрите хотели. Майка й вземаше пране вкъщи.

Когато Мелани стана на петнадесет години, дядо й, който имаше шивашко предприятие в Бруклин, й писа, че може да я използва в мъничката си фабрика, и майка й и баща й с радост я изпратиха: третокласният корабен билет беше купен от дядо й. Мелани твърде много си падаше по момчетата и родителите й се ужасяваха от почти сигурните изгледи рано или късно да им тръсне някое нежелано бебе.