Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

— Върви, момко — изрече икономът с крайчеца на устата си. — Първата врата вдясно.

Джони влезе в просторна стая: стените бяха покрити с книги, а вътре беше пълно с тежки тъмни мебели. Джо Масино се беше изтегнал в голямо кресло, пушеше пура, а на страничната подпорка имаше чаша уиски и вода. Седнал в полумрака се забелязваше Ърни Ласини, който чоплеше зъбите си с дървена клечка.

— Влизай, Джони — подкани го Масино. — Сядай — той махна към стола срещу себе си. — Какво ще пиеш?

Джони седна вдървено.

— Едно уиски ще свърши работа, благодаря — отвърна.

— Ърни, налей уиски на Джони и се измитай оттук.

Последва дълга пауза, докато Ърни приготвяше питието, което подаде на Джони с напълно безизразно тлъсто лице, покрито с белези, и излезе от стаята.

— Пура? — попита Масино.

— Не, благодаря, мистър Джо.

Масино се ухили.

— Прекъснах ли нещо?

— Аха. — Джони се вторачи в едрия мъж. — Така е.

Масино се засмя, след това, като се наведе напред, тупна Джони по коляното.

— Ще потрае. Ще бъде даже още по-разгорещена, когато се върнеш при нея.

Джони нищо не отвърна. Държеше питието в потната си ръка и чакаше.

Масино изпъна дебелите си крака, смукна от пурата и издуха дима към тавана. Изглеждаше много спокоен и дружелюбен, но Джони не се отпускаше. И по-рано беше виждал Масино в такова настроение. То за секунди можеше да премине в озъбена ярост.

— Приятна квартирка съм си устроил, нали? — обади се Масино, като се огледа наоколо. — Жената я подреди. С всичките тия проклети книги. Смята, че са добра украса. Четеш ли понякога, Джони?

— Не.

— Нито пък аз. Кой, дявол да го вземе, иска да чете книги? — Студените сиви очички се насочиха към Джони. — Е, няма значение. Мислех си за тебе, Джони. Ти работиш плътно за мен от двадесет години… Прав ли съм?

Ето го, помисли си Джони. Изритването. Е, беше го очаквал, но не чак толкова скоро.

— Мисля, че има около двадесет години — отвърна той.

— Какво ти плащам, Джони?

— Двеста седмично.

— Така ми каза и Анди. Даа… Двеста. Трябваше да изпискаш много отдавна.

— Не пискам — рече Джони спокойно. — Смятам, че на човек му плащат, колкото заслужава.

Масино го погледна накриво.

— Другите боклуци не мислят така. Винаги реват за още пари. — Той отпи от уискито, помълча, после продължи. — Ти си най-добрият ми човек, Джони. В теб има нещо, което е навлязло в мен. Може би си спомням твоята стрелба. Нямаше да бъда тук, заобиколен с всичките тия проклети луксозни книги, ако не беше ти… Три пъти, нали така?

— Да.

— Три пъти. — Масино поклати глава. — Малко стрелба. — Отново последва дълга пауза, после продължи: — Ако беше дошъл при мен преди две-три години и ми беше рекъл, че искаш повече пари, щях да ти ги дам. — Червеното крайче на пурата му внезапно се насочи към Джони. — Защо не го направи?

— Казах ти, мистър Джо — отговори Джони. — На човек му плащат, каквото заслужава. Не правя кой знае какво. Работя от време на време. Големият ден е петъкът… Така че…

— Ти и Сами се разбирате добре, нали?

— Да.

— Той е уплашен. Мрази тази работа, нали?

— Нуждае се от парите.

— Вярно е. Мисля да направя промяна. Момчетата се оплакаха веднъж-дваж. Времената се менят. Те май не обичат да се вдига пушек, когато се събират парите. Искам да чуя на теб как ти се струва. Мислиш ли, че трябва да направя промяна?

Мисълта на Джони работеше светкавично. Не беше време да се поддържа, който и да било — дори Сами. След някакви си шест дни — ако, всичко вървеше добре — той щеше да има скрити около сто и петдесет хиляди долара.

— Ходех със Сами — отвърна сковано. — Това ми беше работата през последните десет години, мистър Джо. Ще ходя с всеки, когото изберете.

— Смятам да направя пълна промяна — повтори Масино. — Ти и Сами. Десет години е дяволски много време! Може ли Сами да кара кола?

— Не ще и дума, а и разбира от коли. Започнал е в сервиз.

— Чувал съм за това. Мислиш ли, че ще му хареса да ми стане шофьор? Жената постоянно ми натяква. Твърди, че било проява на лош вкус от моя страна сам да карам ролс-ройса. Иска униформа. Боже мой! Смята, че Сами ще изглежда наистина много добре в униформа.

— Можеш сам да го попиташ, мистър Джо.

— Ти ще говориш с него, Джони. Колко получава той?

— Сто.

— Е добре, кажи му, че ще има сто и петдесет.

— Ще му кажа.

Отново последва продължителна пауза, докато Джони чакаше да чуе за собствената си съдба.

— Сега за теб, Джони — най-сетне се обади Масино. — Ти си добре известен в този град. Хората те харесват и те уважават. Какво ще речеш да поемеш грижата за „едноръките бандити“?