Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

Джони сви рамене.

— Ще се виждаме. — Той плати за кафетата и напусна кафенето. След десет минути беше в офиса на Бърни Шулц.

Бърни си почиваше зад очуканото бюро с дръпнат назад стол и палци, пъхнати в колана. Когато видя Джони, изпъна гръб.

— Анди ми се обади, че трябва да надникна тук — рече Джони. — Каза, че ще ме въведеш в работата и ще ме разведеш из местата.

— Разбира се, че ще го направя — отвърна Бърни, — но не днес. Уикенд е, за Бога! Никаква работа през уикендите. Предлагам да започнем в понеделник, а? Ела тук около десет часа. Ще ти покажа всичко. Става ли?

— Както кажеш. — Джони се запъти към вратата.

— Ей, Джони…

Джони спря и погледна Бърни, който се почесваше по дебелата гуша.

— Какво?

— Май плещих твърде много с голямата си уста. — Той се въртеше неспокойно на стола. — Анди ме предупреди да не ти казвам колко ми плащат. Можеш ли да го забравиш?

Ръцете на Джони се свиха в юмруци, но запази студената си усмивка.

— Разбира се. Забравих вече, Бърни. Ще се видим в понеделник. — Напусна малкия офис и затрополи надолу по шестте реда стъпала, като тихо псуваше. Тъй като беше на двадесет и пет минути път от автогарата „Грейхаунд“, се отправи натам. Когато стигна, спря и погледна през улицата към прозорците на офиса на Масино. Шефът може би летеше към Маями за един дълъг уикенд, но Джони беше сигурен, че Анди беше там — в своето сбутано офисче.

Влезе в автогарата и се отправи към гардероба за оставен багаж. Спря, за да прочете указанията, написани на вратата на един от боксовете. Ключът, прочете той, трябва да бъде взет от гардеробиера. Огледа се наоколо. Като не съзря никакво познато лице сред обикалящата напред-назад тълпа, се запромъква към гишето на обслужващия боксовете. Едър сънлив негър надникна към него.

— Мога ли да получа ключ и какво струва?

— За колко време го искаш, шефе?

— За три седмици… Може и повече. Не знам.

Негърът му подаде ключа.

— Половин долар на седмица. Това прави долар и половина за три.

Джони плати, пусна ключа в джоба си, след това отиде да потърси бокса. Беше на подходящо място: точно до входа. Доволен, той излезе навън на студа и пое обратно към апартамента си.

Прекара следващия час седнал до прозореца, като мислеше за Масино. Около два часа, точно когато се канеше да хапне нещо набързо, телефонът иззвъня.

Като направи гримаса, се надигна и вдигна слушалката.

— Джони?

— Здрасти, бебче! — Беше изненадан, че Мелани му се обажда. Бяха се разбрали да я изведе с колата в неделя следобед и после да прекара нощта с нея.

— Загазих, Джони. Дойде ми точно сега — започна Мелани. — Чувствам се много скапана. Може ли да отложим уговорката за утре?

Жени! — помисли си Джони. — Вечно нещо им има! — Но знаеше, че Мелани наистина беше много зле по време на мензиса си. Това означаваше дълъг, самотен, скучен уикенд за него.

— Съжалявам, бебче — рече меко той. — Разбира се, че ще забравим за утре. Ще имаме много други недели. Мога ли да направя нещо за теб?

— Не, нищо. Щом си отида вкъщи, ще си легна. Няма да трае чак толкова дълго.

— Искаш ли нещо за ядене?

— Ще си взема. Приятно прекарване, Джони. Ще ти се обадя веднага щом свърши и тогава ще се забавляваме.

— Аха. Е, пази се — и Джони затвори.

Закрачи из стаята, като се чудеше какво, по дяволите, да прави през уикенда. Извади портфейла си и преброи парите. От заплатата му бяха останали сто и осем долара. Трябваше да му стигнат до другия петък. Колебаеше се. Би било хубаво да седне в колата и да отиде до брега: това правеше към триста мили път. Би могъл да спре в мотел и да се разходи до морето, но това щеше да струва много. Не можеше да си позволи такъв уикенд. Добре си беше Масино, който имаше всичките пари на света, но не и Джони Бианда.

Като сви рамене, Джони отиде при телевизора и го включи. Седна пред екрана и с отегчено безразличие се отдаде на футболния мач.

Докато гледаше, мисълта му се прехвърли към времето, когато щеше да бъде на своята лодка, щеше да усеща люлеенето на палубата, пръските на морето по лицето си и топлината на слънцето.

Търпение, рече си той, търпение.

Джони стреснато се събуди, погледна ръчния си часовник и се отпусна. Беше шест и тридесет… Има предостатъчно време, помисли си той и хвърли поглед към Мелани, която спеше до него. Дългата й черна коса наполовина покриваше лицето й и тя издаваше мек похъркваш звук в съня си.

Внимателно, за да не я разбута, той посегна към пакета с цигари на нощното шкафче, запали и с удоволствие всмукна дима към дробовете си.