Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

— Джони?

Джони спря.

— На теб ли е оня дяволски медальон? — Масино се хилеше.

— Никога не се разделям с него, мистър Джо.

Масино кимна.

— Отваряй си очите! Този път може да ти потрябва.

— И тримата ще си отваряме очите, мистър Джо — отвърна спокойно Джони.

Четиримата мъже излязоха от офиса и поеха надолу по стълбите към колата на Джони.

След пет часа всичко беше приключило. Нямаше никакви неприятности. Полицията си затваряше очите, когато Джони паркираше на платното и забавяше движението. Парите се търкаляха към чантите. Сами, който очакваше всяка секунда да чуе трясъка на изстрел и да усети как куршумът пронизва тялото му, пелтечеше нечленоразделно, когато Джони спря пред зданието, в което се намираше офисът на Масино. Джони го бутна по рамото.

— Край — каза той спокойно: — Сега идва ред на ролс-ройса.

Но Сами все още не се чувстваше в безопасност. Трябваше да пресече тротоара, мъкнейки тежките чанти, преди най-сетне да достигне до офиса на Масино.

С Джони до себе си и Ърни и Тони отзад като ветрило, сложили пръст върху спусъка на пистолетите, той излезе от колата в дъжда. Сви се от страх пред тълпата, която чакаше пред входа, за да приветства четиримата мъже при пристигането им.

Последва благословеният полумрак на фоайето и пътуването нагоре с асансьора.

— Как се чувстваш, момче, като влачиш толкова много мангизи? — попита Тони.

Сами погледна към него, после встрани. Мислеше си, че утре ще бъде наистина в безопасност, издокаран в сива униформа, с фуражка с черна кокарда и ще се плъзга върху колелата на корнуолски ролс-ройс. След десет години страх той се бе измъкнал, без да бъде застрелян и без да му бъде отсечена ръката, и сега се упътваше към зелените ливади.

С Джони до себе си той се домъкна до офиса на Масино и стовари двете тежки чанти на бюрото му.

Анди беше там и чакаше. Масино дъвчеше угаснала пура. Когато Анди отключи белезника, Масино повдигна вежди към Джони. Това беше мълчалив въпрос: някакви неприятности? Джони поклати глава.

Тогава започна ритуалът по преброяването на парите. Той отне доста време. Най-после Анди погледна към Масино и като сви тънките си устни, изрече:

— Това е върхът, мистър Джо: сто осемдесет и шест хиляди. Бива си го сбора!

Джони усети по гърба му да минава гореща вълна. Това е то късмет! След няколко часа тази огромна сума щеше да е негова! Тридесетфутовка? Сега можеше да си направи нови планове. В главата му се замярка четиридесет и пет футова лодка.

Той видя как Анди завлече двете чанти в своята стая и след малко чу затръшването на вратата на старомодния сейф.

Масино измъкна от чекмеджето си бутилка „Джони Уокър“. Ърни извади чаши. Масино си наля щедро, след това подаде бутилката на Джони.

— Давай — рече Масино. — Ти си мое момче, Джони. Двадесет години! Исках да си тук при най-големия сбор. — Той се облегна назад ухилен. — Сега имаш кариера пред себе си.

Ърни наля останалите чаши. Сами отказа. Последва пауза, през която мъжете се чукнаха, след това звънна телефонът и Масино им даде знак да излязат.

Когато Джони и Сами слизаха по стълбите, Сами рече:

— Беше голям зор, мистър Джони, и съжалявам, че вече няма да работим заедно. Ти беше добър към мен. Помагаше ми. Искам да ти благодаря.

— Хайде да отидем да пийнем по бира — предложи Джони и като излезе на дъжда, усети пръските на морето по лицето си и люлеенето на четиридесет и пет футовката под краката си.

Те пиеха бира в полумрака на бара на Фреди.

— Мисля, че това е за сбогуване, Сами — рече Джони, когато Сами махна на бармана да повтори. — Видя ли… Никога нищо не се случи през всичките тези години. Напразно бра толкова страх.

— Може. — Сами поклати глава. — Има хора, които винаги се тревожат, и такива, които не ги е еня. Ти си късметлия, мистър Джони. Ти сякаш никога не се тревожиш.

Джони помисли за своята кражба. Да се тревожи? Не! В края на краищата минаваше четиридесетте: половината път до смъртта. Дори кражбата да се провалеше, щеше да може да си каже, когато ножът допреше до кокала, че поне се е опитал да осъществи една амбиция. Но кражбата нямаше да се провали. Ножът нямаше да опре до кокала.

Навън, под дъжда, двамата мъже — единият бял, другият чернокож — се погледнаха. Последва неловко мълчание, после Джони протегна ръка.

— Е, довиждане, Сами — каза той. — Ще поддържаме връзка.

Стиснаха си ръцете.

— Продължавай да пестиш — продължи Джони. — Аз ще бъда наблизо. Всякога и навсякъде, ако искаш да си побъбриш… Нали знаеш.