Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

Днес, мислеше си той, е Денят: петък, двадесет и девети, февруари. Събирането започваше в десет. Към три следобед той и Сами щяха да са събрали някъде към сто и петдесет хиляди долара! Големият сбор! След осемнадесет часа, ако имаше късмет, всичките тези пари щяха да са негови и скътани в безопасност в багажния бокс на автогара „Грейхаунд“.

Ако имаше късмет.

Докосна медальона на свети Христофор, който висеше върху голите му гърди. Мислеше за майка си: „Докато го носиш, нищо много лошо не може да ти се случи“ .

Лежеше неподвижно и си припомняше последните дни, които се бяха изнизали толкова бързо. В понеделник беше обиколил обектите с Бърни, беше говорил с хората, слушал бе закачките им, беше търсил нови места за „едноръките бандити“. За огромно изумление на Бърни, Джони премести на нови места пет автомата още първия ден. Както обикновено, Масино беше направил подходящ избор, като беше назначил Джони. Повечето хора, които живееха в центъра, познаваха репутацията на Джони: корав, суров мъж, добре владеещ пистолета. Когато влезеше в някое кафене и погледнеше право в собственика, подсказвайки му със спокойния си глас, че би могъл да се справи с един от игралните автомати на Масино, възражения нямаше.

Даже Анди беше доволен, след като Джони за четири дни бе поставил осемнадесет автомата на нови места.

А сега беше петък, двадесет и девети февруари. Още едно събиране на пари и той щеше да се премести в света на „едноръките бандити“, а Бърни признателно щеше да се оттегли. Тези последни четири дни бяха показали на Джони, че работата съвсем не е чак толкова лоша. За разлика от Бърни той имаше зад гърба си репутация, която можеше да размахва пред лицата на хората. Разбра, че никой не уважаваше Бърни, и беше цяло чудо, че се е задържал толкова дълго.

Джони тръсна пепелта от цигарата си, като гледаше в тавана. С облекчение установи, че стомахът му не е свит на буца, че не усеща никаква нервност. Мислеше за всичките тези пари: сто и петдесет хиляди долара! Не трябваше да действа прекалено успешно с „едноръките бандити“, предупреждаваше сам себе си. Искаше да се оттегли от сцената след две години. Можеше да изчака толкова, но не повече. Първата му година ще е добра. Може би ще достигне дори еднопроцентовия дял, но следващата ще намали темпото, ще се прави, че е загубил влиянието си, и, като познаваше Масино и Анди, те щяха да се огледат наоколо за по-млад човек. Тогава и той би могъл да се оттегли с поклон както Бърни днес.

Мелани се раздвижи и се привдигна.

— Искаш ли кафе, скъпи? — попита тя сънливо.

Той угаси цигарата си и се наведе над нея.

— Има време. — Пръстите му галеха гърдите й и тя въздъхна щастливо.

По-късно, докато закусваха, Джони подхвърли небрежно:

— Ще се видим довечера, бебче. Ще отидем в заведението на Луиджи.

Мелани, която доволно ядеше палачинки със сироп, кимна.

— Добре, Джони.

Той замълча, като се чудеше как да й каже. По дяволите! Мислеше си, че това няма да е сложно. Да й каже половината истина. Тя ще повярва на всичко… Само половината истина.

— Бебче, налага се да свърша нещо тази нощ — рече той, като режеше палачинката си. — Чуваш ли ме?

Тя го погледна. Сиропът беше потекъл на тънка струйка по брадичката й.

— Да.

— Тази работа няма нищо общо с шефа ми и той не би искал да я върша. Това означава малко повече пари за мен, но Масино не трябва да знае. — Той спря и я погледна. Тя го слушаше. В черните й очи вече се появяваха признаци на паника. Винаги се беше ужасявала от Масино и мразеше работата на Джони за него. — Няма никакви причини за безпокойство — продължи той с мек и успокояващ глас. — Знаеш ли какво значи алиби?

Тя остави ножа и вилицата и кимна.

— Имам нужда от алиби, бебче, и искам ти да ми го осигуриш. Слушай сега: довечера хапваме при Луиджи, след това идваме тук. Колата ми остава отвън. Около полунощ излизам за половин час, за да свърша работата. Връщам се обратно и ако някой ти задава въпроси, казваш, че не съм мърдал оттук, след като сме дошли от ресторанта. Разбра ли?

Мелани закри лице с ръце и се захлупи върху масата. Беше лош знак, помисли си Джони, че загуби интерес към яденето.

— Каква е работата? — попита тя.

Внезапно и той загуби желание да яде. Отстрани чинията си и запали цигара.

— Това е нещо, което няма нужда да знаеш, бебче — подхвана. — Просто работа. Всичко, което трябва да казваш, ако някой ти задава въпроси, е, че сме прекарали нощта заедно тук и не съм те оставял нито за секунда. Ще го направиш ли?