Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

Осемстотин седмично, а Масино му беше предложил само четиристотин плюс единия процент, който според Бърни не значеше нищо!

Студен, бесен яд обзе Джони, но той се сдържа.

„Ти си най-добрият ми човек, Джони. В теб има нещо, което е навлязло в мен.“

Това му беше казал крадливият, лицемерен кучи син! Добре, много добре, помисли си Джони, докато ставаше, и аз ще бъда крадлив кучи син!

Излезе от дома на Бърни и отиде при колата си. Все още бесен, бързо подкара към квартирата на Мелани.

На другата сутрин, когато Мелани отиде на работа, Джони се върна в своя апартамент и си приготви закуска: неговото любимо ядене за деня. Имаше пред себе си цял ден без никакви планове. Беше в кисело настроение. Стиснатостта на Масино все още го гнетеше. Сега вече не изпитваше никакви угризения да го ограби — това беше сигурно.

Докато седеше пред трите пържени яйца и дебелия резен печен бекон, телефонът иззвъня. Изпсува, стана и вдигна слушалката. Беше Анди Лукас.

— Мистър Джо каза, че ти ще се заемеш с работата на Бърни — подхвана Анди. — Вие двамата добре се разбирахте. Иди днес при него. Ще те разведе из местата и ще те въведе в работата.

— О’кей — отвърна Джони, като зяпаше закуската си. — Ще го направя.

— И слушай, Джони. — Тонът на Анди беше студен. — Бърни не си даваше зор в работата. — Ще очаквам ти да увеличиш постъпленията. Искаме да поставим най-малко още двеста автомата и ти ще трябва да свършиш това… Разбрано?

— Да.

— О’кей… Иди да говориш с Бърни. — Анди затвори.

Джони се върна към закуската си, но нямаше същия апетит, както преди телефонното обаждане.

Малко след единадесет той излезе и се отправи към офиса на Бърни: едностайно помещение на най-горния етаж на офисблок без асансьор. Докато чакаше зелен сигнал, за да пресече улицата, видя отсреща Черния Сами, който също чакаше да пресече.

Сами се ухили, махна му и когато колите спряха, Джони отиде при него.

— Здрасти, Сами, какво правиш?

— Аз? — Сами погледна неопределено. — Нищичко, мистър Джони. Няма много за правене, в събота… Шляя се.

Джони беше забравил, че е събота. Утре беше неделя. Мразеше неделите със затворените магазини и всичките хора, които заминаваха извън града. Обикновено прекарваше неделните сутрини в четене на вестници, после, в късния следобед, отиваше при Мелани. В неделя сутринта тя винаги беше заета да чисти апартамента си, да мие косата си и да върши всички ония проклети домакински работи, които жените вечно си намират.

— Искаш ли едно кафе? — попита Джони.

— Винаги казвам „да“ за кафе. — Сами неспокойно погледна Джони. Суровото изражение на лицето му го безпокоеше. — Да не се е случило нещо лошо?

— Да пием по едно кафе. — Джони го поведе към кафенето и се облегна на бара. Поръча две кафета и рече:

— Снощи говорих с мистър Джо. — Той продължи и разказа на Сами какво му беше казал Масино. — Сега зависи от теб. Искаш ли да караш неговата кола?

Лицето на Сами светна, сякаш беше глътнал запалена електрическа крушка.

— Ама вярно ли е това, мистър Джони?

— Той така каза.

— Разбира се, че искам! — Сами плесна с розовите си длани. — Мислиш ли, че повече не трябва да събирам пари?

Джони се замисли кисело: още един! Бърни грейнал от щастие до ушите, сега Сами. За тях е по-добре, за мен — по-зле.

— Ще трябва да носиш униформа и да караш неговия ролс-ройс. Харесва ли ти?

— Разбира се! Това ако не е добра новина! — Сами замълча и погледна Джони. — Кога започвам?

— По-следващата седмица.

Лицето на Сами помръкна.

— Искаш да кажеш, че ще трябва да събера парите и следващия петък?

— Точно така.

Очите на Сами се завъртяха и пот изби по лицето му.

— Не може ли новият човек да свърши работата, мистър Джони? Кой е той всъщност?

— Не бих могъл да знам. Заедно събираме парите на двадесет и девети, Сами. — Джони допи кафето си. — Така че забрави това.

— Да. — Сами попи потта от лицето си с носната кърпа. — Мислиш ли, че всичко ще е наред?

— Не може да не е. — Джони тръгна да излиза. — Имам работа. Трябва да идеш при Анди. Кажи му, че ще станеш шофьор на мистър Джо. Той ще уреди всичко. Ще ти плащат сто и петдесет.

Сами ококори очи.

— Сто и петдесет?

— Така рече мистър Джо. — Джони замислено гледаше Сами. — Още ли държиш спестяванията си под кревата?

— Че къде другаде да ги държа, мистър Джони?

— Казах ти, глупако, в някоя проклета банка!

— Няма да направя това — отвърна Сами, като поклати глава. — Банките са за бели хора.