Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

Запали нова цигара. Долу на улицата крещеше дете, някаква жена викаше на друга жена през платното, кола пълзеше на малка скорост и вдигаше шум като ракета. Заслушан, той мислеше за морето, обляно в слънчева светлина, и усещаше по лицето си морския бриз. Ръцете му мислено се сключиха върху лоста на кормилото и чу бръмченето на мощните машини. Търпение, каза си той. Две-три години — и ще бъда на море.

Всеки петък вечер водеше Мелани на ресторант и после на кино. Тази вечер — той погледна часовника си — би трябвало да я изведе. Следващия петък ще е другояче, но нямаше да й каже това днес. Ще й го изтресе внезапно. Въпреки че не беше приказлива, ако знаеше предварително, че другият петък ще бъде специален, можеше да се разтревожи.

Той прекара следващите два часа в непрекъснато преразглеждане на плана си и накрая, като осъзна безполезността на това постоянно предъвкване, стана, съблече се и взе душ.

След един час взе Мелани от апартамента й и я закара в ресторанта на Луиджи.

Поднесоха им хубава италианска вечеря. Нямаха какво много да си кажат. Мелани винаги изглеждаше гладна и когато сложиха храната пред нея, тя започна да я поглъща, доволна и мълчалива, докато Джони, който мислеше за петъка, двадесет и девети, ровеше в чинията си и не яде много. Гледаше я непрестанно. Очите му смъкваха дрехите й, виждаше маслиновата й кожа, пищното й голо тяло и си мислеше за напразно загубените следващи три часа, когато щяха да седят в някое задушно кино и да гледат някакъв скапан филм, преди да може да я положи по гръб в голямото двойно легло.

— Какъв бръмбар ти е влязъл в главата, Джони — внезапно попита Мелани. Беше погълнала огромно блюдо със спагети и сега, облегната назад, нетърпеливо очакваше следващото. Големите й гърди напираха под евтината тясна рокля.

Мислите на Джони скочиха обратно към нея и той се усмихна.

— Просто те гледам, бебче — рече и сложи ръката си върху нейната. — Тъкмо се сгорещявам за теб.

Тя усети силен прилив на кръв към слабините си.

— Аз също. Хайде да прескочим киното тази вечер. Да се върнем вкъщи и да си направим истинско чукане.

Точно това искаше и той и пръстите му се впиха в китката й.

— Ще си го получиш, бебче.

Върху масата падна сянка и Джони погледна нагоре.

Видя над него да стърчи Тони Капело. Носеше черен костюм, риза на бели и жълти райета и жълта вратовръзка. Изглеждаше много издокаран, но безжизнените му змийски очи си оставаха змийски очи.

— Здрасти, Джони — поздрави той и погледът му се премести към Мелани, след това се върна отново към Джони. — Шефът те вика.

Джони кипна от яд. Знаеше, че Тони е добър с пистолета почти колкото него (или колкото беше) и го мразеше толкова, колкото знаеше, че го мрази и Тони.

Усети, че Мелани е уплашена. Погледна я и видя, че е вперила в Тони разширени, пълни със страх очи.

— Какво искаш да кажеш с това „вика те“? — попита Джони.

Един келнер се завъртя да смени чиниите, след това се отдалечи.

— Каквото ти казах… Иска те веднага.

Джони пое дълбоко дъх.

— О’кей. Идвам. Къде?

— При него, веднага. Ще заведа кукличката до дома й. — Тони мазно се ухили. — С удоволствие.

— Разкарай се по дяволите, боклук с боклук — рече Джони тихо и заплашително. — Ще отида, но когато ми е удобно.

Тони подигравателно се усмихна.

— О’кей, щом искаш да си прережеш гърлото… Мене какво ме засяга. Ще предам на шефа — и излезе от ресторанта.

Мелани се обърна с ококорени очи.

— Какво става, Джони?

И той би искал да знае какво ставаше. Никога преди не бяха го викали в къщата на Масино. Усети как по челото му избива студена пот.

— Съжалявам, бебче — каза тихо той. — Трябва да отида. Предлагам да свършиш вечерята си, след това да вземеш такси, да се прибереш вкъщи и да ме чакаш.

— О, не! Аз…

Той стана и заобиколи масата.

— Направи го, бебче, за мое удоволствие — настоя и в гласа му се прокрадна твърда нотка.

Сега в него имаше нещо, което я плашеше. Беше пребледнял, изглеждаше леко смален, а по челото му бяха избили капчици пот.

Тя се усмихна насила.

— Добре, Джони, ще те чакам.

Той рече нещо на келнера, пъхна му банкнота, след това й махна и излезе на улицата.

При претоварения трафик му бяха нужни двадесет минути, за да стигне до къщата на Масино на Десета улица. С мъка намери място за паркиране и изкачи мраморните стълби, които водеха до масивна врата.

Докато караше колата, мисълта му препускаше. Чудеше се за какво ли, за Бога, е притрябвал на Масино в този час? Никога преди не го бяха викали в тази разкошна къща. Позвъни и докато бършеше изпотените си ръце с носна кърпа, вратата се отвори и мършав мъж със сурово лице, облечен във фрак и с висока колосана яка (о, Господи!), който имитираше английски иконом от старите филми, се отдръпна пред Джони и го въведе в просторен хол, целия окичен с маслени картини в позлатени рамки, сред които се виждаха и няколко комплекта доспехи с излъскана броня.