Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

Очите на Сами се замъглиха.

— Знам, мистър Джони. Аз съм ти приятел… Не забравяй, мистър Джони. Аз съм твой приятел.

Джони леко го мушна в гърдите, след това си тръгна. Усети някаква врата да се затръшва зад него, отрязвайки къс от живота му. Затръшването на вратата в съзнанието му го предупреди, че сега още повече трябваше да разчита само на себе си.

Като караше бавно, той пристигна пред апартамента си в пет и двадесет, изкачи стълбите и влезе. Пиеше му се, но успя да се въздържи. Никакъв алкохол. Трябваше да бъде с ясен ум в тази работа. Никакво уиски, което би могло да го направи безразсъден. Мислеше за часовете пред себе си: вечерята с Мелани, бавно пълзящите минути. Отиде до прозореца и погледна надолу към тясната, задръстена с коли улица, след това се съблече, взе душ, облече най-хубавия си костюм и погледна часовника си. Беше шест часа. Божичко — мислеше той, докато чакаше. — Как се влачи времето!

Провери нещата, които щяха да му трябват: тежка гумена палка, сгънат вестник, чифт ръкавици, запалката, ключа за сейфа и ключа от бокса на гардероба. Остави всичко това на масата. Не му трябваше нищо друго, освен късмет. Пъхна пръсти под ризата си и докосна медальона на свети Христофор. След две години, мислеше си той, ще бъде в морето с ръчките на щурвала в ръце и ще управлява своята четиридесет и пет футова лодка по залива с обляно от слънце лице и сред рева на мощните мотори, които карат палубата да трепери.

Седнал до прозореца, той се заслуша в шума на улицата, който долиташе до него — бумтежа на колите и крясъците на децата, а стрелките на часовника му бавно допълзяха до седем и половина. Тогава стана, бутна палката в джоба на панталоните си, сложи си кобура, провери своя тридесет и осем милиметров пистолет, занесе вестника в банята и го навлажни под крана, след което го пъхна в джоба на сакото си, сложи двата ключа и ръкавиците в другия джоб и беше готов за тръгване.

Спря пред апартамента на Мелани точно в осем часа. Тя го чакаше на входната врата и влезе в колата веднага, щом Джони спря.

— Здрасти, бебче! — Той се опитваше да накара гласа си да звучи непринудено. — Всичко наред ли е?

— Да. — Тонът й беше сподавен. Виждаше, че е неспокойна и се надяваше на Бога да не е променила намеренията си.

Вечерята не беше успешна, въпреки че Джони щедро поръча омари и пуешки гърди с лютив сос. И двамата едва-едва докоснаха храната. Джони не можеше да прогони от мислите си момента, когато щеше да нападне Бено и бързо да замъкне двете тежки чанти през улицата до автогарата „Грейхаунд“. Трябваше да остави операцията за след два часа: между два и три. Всичко щеше да зависи от късмета. Като остави вилицата си, той докосна медальона на свети Христофор през ризата си.

— Бих искала да ми кажеш какво се каниш да направиш, Джони — обади се внезапно Мелани. Тя бутна настрана своята пуйка, наполовина недоядена. — Толкова се тревожа. Не е нещо лошо, нали?

— Работа е. Забрави, бебче. Не трябва да знаеш нищо за това… Така е най-добре. Искаш ли кафе?

— Не.

— Хайде да отидем на кино. Хайде, бебче, зарежи това. Всичко ще бъде наред.

Отиването на кино беше добра идея, филмът държеше в напрежение и даже Джони забрави какво се готви да направи след няколко часа. Върнаха се в блока на Мелани точно след полунощ и тръгнаха нагоре по стълбите.

На стълбището се натъкнаха на момичето, което държеше апартамента срещу Мелани. Спряха, за да разменят някоя дума. Момичето познаваше Джони и се разбираше добре с Мелани.

— Останала съм без цигари! — рече. — Ама че късмет!

Тази случайна среща хареса на Джони. За всеки случай, ако нещо се размиришеше, това момиче можеше да каже, че е бил с Мелани.

Момичето продължи надолу по стълбите, а Мелани и Джони се качиха нагоре. Джони беше оставил колата си паркирана пред входа и момичето щеше да я види.

— Искаш ли кафе? — попита Мелани, като захвърли палтото си на канапето.

— Много кафе, бебче. — Джони седна. — Няма да стана от тук още два-три часа. Трябва да стоя буден.

След малко тя се върна с голяма кана кафе, чаша и чинийка, които остави на масата до него.

— Благодаря, бебче, сега си лягай — рече Джони. — Няма за какво да се безпокоиш. Легни си… Върви да спиш.

Тя стоеше нерешително и го гледаше, след това мълчаливо отиде в спалнята и затвори вратата. Джони направи гримаса, докато наливаше силното черно кафе в чашата.

Седя така, като посръбваше кафе, до два и двадесет и пет, след това стана, тихо приближи до спалнята, отвори вратата и погледна в тъмната стая.