Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

Тя лежеше неподвижно, втренчена в него.

— Ти и аз… Този път ще бъде най-хубаво — прошепна Джони, докато смъкваше ципа на панталоните си и изведнъж се почувства ужасяващо гол. Стоеше неподвижен, гледаше надолу и усещаше подлудяващото си желание като пламък, залят с кофа вода.

— Медальонът ти — обади се Мелани.

Джони се изправи. Погледна към косматите си гърди. Медальонът на свети Христофор вече не висеше на своята сребърна верижка. С разтреперани ръце той повдигна верижката и видя, че мъничката кукичка, която го държеше, беше изкривена и отворена.

За пръв път в живота си усети ледената хватка на страха.

— Търси го!

Изплющяването на гласа му и изразът в очите му вдигнаха Мелани от леглото. Те търсиха заедно в спалнята, после във всекидневната, но медальонът не беше в апартамента.

Той изтича в спалнята, намъкна ризата, сложи кобура с пистолета, после сакото. Мелани попита изплашено:

— Какво става, Джони? Кажи ми!

— Легни си… и ме чакай — и излезе от апартамента.

Спря да потърси в коридора, после в клетката на асансьора… Нямаше го. Слезе във фоайето, претърси и него, след това излезе на улицата. Вече се тресеше целият. Спря, за да поеме дълбоко с дробовете си влажния въздух, като се опитваше да овладее надигащата се в него паника.

Не това беше начинът да действа, рече си той. Къде е загубил медальона? Като отключи колата, започна да търси около шофьорското място. Никакъв медальон.

Отново заключи колата и спря да помисли. Можеше да е паднал навсякъде, но ако това беше станало в офиса на Анди, спукана му беше работата. Боже! Провалил ли се беше? Всичките му планове, неговото сигурно двегодишно изчакване, докато купи лодката, щяха да се изпепелят в огъня, който Масино щеше да подпали. Да остави медальона си в офиса на Анди означаваше да остави подписано признание, че той е взел парите!

Все още имаше шанс. Запъти се към колата, после спря. Мисли добре, глупако! — каза си. Все още нещата могат да се оправят. Остави колата… Тя е част от алибито ти!

Затича се по улицата с тромав бяг, обиколи същите места, същите задни улички, все още пусти, като се изключи някоя заблудена котка или дърт пияница, спящ пред нечия врата.

Трябваше да се увери, че медальонът не е в офиса на Анди. Нямаше да има значение, ако го намереха в асансьора или в офиса на Масино, но щеше да бъде фатално, ако го намереха в офиса на Анди, защото никой никога, освен Анди и Бено не беше допускан там.

Силно запъхтян, Джони стигна до ъгъла на улицата, която водеше право към сградата. Спря внезапно, когато видя полицейска патрулна кола, паркирана отпред.

Твърде късно!

Бено беше дошъл на себе си и се беше обадил в полицията. Като продължаваше да стои в сянката, Джони видя как спря един линкълн, а от него се изсипаха Тони и Ърни и влетяха в сградата.

Къде беше загубил медальона?

„Докато го носиш, нищо много лошо не може да ти се случи.“

Вече не го носеше и беше достатъчно суеверен, за да бъде сигурен, че медальонът лежи пред сейфа: подписано признание, че той е взел парите! Погледна към автогарата „Грейхаунд“. Нямаше нерви да влезе там, да вземе двете тежки чанти и да ги натъпче в колата си. Тони или Ърни биха могли да погледнат през прозореца към улицата и да го забележат. Във всички случаи сега вече не смееше да използва колата си. Цялата банда я познаваше. А трябваше да бяга. Ако действаше бързо, можеше и да успее. Парите бяха в безопасност в бокса. Ще изчака, докато се поохлади атмосферата, след това ще се промъкне обратно, ще вземе парите и ще се измъкне. Знаеше, че мисли като идиот, но паниката го беше обзела.

С вой на сирени пристигнаха още полицейски коли.

Прилепен до стената, наблюдавайки с думкащо сърце, Джони видя как ролсът на Масино връхлетя и се лепна до бордюра. Видя Масино, който излезе от колата, бързо прекоси тротоара и влезе в сградата.

Трябваше веднага да напусне града, мислеше Джони. Пари? Трябваше да има пари, ако искаше да бъде с едни гърди пред Масино. Мислеше за всичките онези пари, скрити в бокса. Точно сега му бяха напълно безполезни. Трябваше незабавно да се махне от тук.

Мелани? Тя никога не е имала някакви пари. Мислите му препускаха. Може би се паникьосва напразно. Медальонът можеше да бъде навсякъде, но дълбоко в себе си той беше уверен, че е в офиса на Анди.

Сами!

Сами имаше три хиляди долара под кревата. Джони трябваше да има пари! Не би могъл да се скрие от Масино без пари.

Той затича по задните улички. Беше дълго бягане. Квартирата на Сами се намираше на половината път към противоположния край на града. Градският часовник отби и половина, когато Джони задъхан се заизкачва по стълбите, които водеха до квартирата на Сами на четвъртия етаж. Почука на вратата, но никой не отговори. Ослуша се, почука отново, след това натисна дръжката: вратата се оказа отключена.