Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

— Сами?

Пръстите му заопипваха стената, намериха ключа и го щракнаха.

В малката стая имаше ниско легло, газова готварска печка с два кръга, кресло, очукан телевизор, но Сами го нямаше. Тогава Джони си спомни, че в петък вечер Сами винаги преспиваше при своето момиче Клой.

Той влезе в стаята и затвори вратата. Коленичи, затършува под леглото и напипа малката стоманена кутия, в която Сами му беше казал, че си пази спестяванията. Измъкна я. Не беше дори заключена! Като отвори капака, видя, че е натъпкана с десетдоларови банкноти. Не се поколеба, защото добре разбираше, че всяка загубена секунда намалява шансовете му за бягство.

Натъпка джобовете си с банкноти, като остави кутията празна. За миг се запита как ли ще реагира Сами, след това си каза, че само взема парите назаем. Не след дълго ще му ги изплати с лихва.

Излезе от стаята и се отправи надолу по стълбите. Сега да се измъкне от града! Питаше се след колко ли време полицията ще успее да блокира улиците. Имаше такава опасност, но трябваше да се маха! Пръстите му докоснаха дръжката на пистолета. Ако се наложеше, щеше да си пробие път със стрелба!

Вървеше по улиците, а мислите му хвърчаха. Трябваше да си намери скривалище! Място, където би могъл да изчезне напълно поне за един месец. Къде би могъл да отиде? Спомни си за Джовани Фюзели. Идеята беше окуражаваща, Фюзели беше най-добрият приятел на баща му. Трябва вече да бе прехвърлил седемдесетте. А може да бе умрял! Беше имал вест от него преди пет години. Живееше в малко градче — как се казваше, по дяволите? Джексън? Пексън? Джексън! Беше по магистралата за Маями. Ако можеше да стигне дотам, беше сигурен, че Фюзели ще го приюти.

Трябваше да открадне кола. Ако можеше да отиде до кафенето на Реди, където всички пътуващи на юг шофьори спираха да хапнат, би могъл да плати на някой от тях да го закара до Джексън.

Спря в колебание, като погледна нагоре и надолу по улицата. Имаше множество паркирани коли. Когато се насочи към тях, забеляза фаровете на кола, която зави към улицата, и се дръпна обратно в сянката. Колата бавно приближи към него, след това паркира до бордюра точно под уличната лампа. Млад слаб мъж с коса до раменете излезе от нея. Уличната светлина разкри на Джони колко опърпан е той: парцаливи джинси и мръсна фланела. Действайки импулсивно, като видя, че младежът заключва вратата, Джони пристъпи към него.

— Искаш ли да изкараш двайсетачка? — попита той спокойно.

Младежът го изгледа.

— Срещу какво?

— Да ме закараш до кафенето на Реди.

— Ей, човече! Това е на двадесет мили извън града!

— По долар за миля — толкова ли е трудно?

Младежът се ухили.

— Уреждаш се, човече. Дай сухото и тръгваме.

Джони му подаде десетдоларова банкнота.

— Останалото ще получиш, когато пристигнем.

— Добре… Аз съм Джоуи. Ти кой си, мой човек?

— Чарли — отвърна Джони. — Хайде да тръгваме. — Почака, докато Джоуи отключи вратата на колата, след това седна до шофьорското място. Джоуи се плъзна зад волана.

— Виж какво, Джоуи, карай по задните улички. Карай бързо, но не прекалено бързо. Схвана ли?

Джоуи се разсмя.

— Така ли, а? Ченгетата ли ти тровят живота?

— Няма да изкараш двадесет долара, ако плещиш толкова — рече Джони спокойно. Студената заплаха в тона му накара Джоуи да се вдърви. — Просто карай.

Поне, мислеше Джони, келешът познава града. Въпреки че така обикаляше повече, Джоуи се движеше по задните улички и след около десет минути наближиха магистралата, която водеше извън града.

Точно там можеше да го чака неприятност, помисли си Джони и разкопча кобура, за да може бързо да измъкне пистолета. Но неприятности не се случиха. Джони не можеше да знае, че пътищата щяха да бъдат блокирани тридесет минути, след като той вече щеше да е напуснал града.

Полицейският комисар беше извън града, а заместникът му нямаше време за Масино. Нарочно не оказваше съдействие, бавеше блокирането на пътищата, перчеше се с ранга си пред Масино, като всячески показваше, че хазартните игри и без това са незаконни.

Масино, все по-бесен, сега съжаляваше, че не се бе погрижил за заместника на полицейския комисар, както се бе грижил за неговия шеф: нова кола всяка година, пари, за да осигури образованието на проклетите си деца, и голяма застрахователна полица, за да подсигури проклетата си жена.

Джони плати на Джоуи, проследи го с поглед, докато се отдалечаваше, след това влезе в кафенето на Реди, за да намери някой шофьор на камион, който да го закара на юг.