Джеймс Чейс - Чук, чук! Кой е там?

О’Брайън се обади:

— Извинете, мистър Масино, лейтенант Мълиган с групата си е на път за тук.

Масино се огледа из стаята като разярен бик, който търси жертвата си.

— Къде е Джони? Искам най-добрият ми човек да е до мен!

— Не отговори, когато му позвъних — каза Анди. — Не е вкъщи.

— Искам го тук! — Масино тикна пръст към Тони. — Недей да стърчиш като някое скапано чучело. Намери Джони!

Когато Тони излезе, Анди рече тихо:

— По-добре да поговорим, мистър Джо.

Масино изсумтя. Кимна към Ърни.

— Заведи Бено в болницата — и излезе от стаята, пресече коридора, отключи своя офис и влезе, последван от Анди.

Седна зад бюрото си и се вторачи в Анди, който приседна на крайчеца на бюрото.

— Загазили сме — подхвана Анди. — На обед трябва да платим, иначе ще има бунт. Ще трябва да вземем пари на заем, мистър Джо, иначе потъваме. Ако вестниците се доберат до тази история, хазартът ни ще излезе наяве и Кълън също ще има неприятности.

— Тогава?

— Танца е единственото ни спасение. Ще струва скъпо, но няма да минем без него.

Масино сви огромните си юмруци, но знаеше, че Анди е прав. Чу се вой на полицейска сирена.

— Оправяй се с Мълиган — нареди той. — Накарай го да затвори града. Аз ще говоря с Танца.

— Който е взел парите, вече е напуснал града — рече Анди, — но ще се задвижим. — Излезе и затвори вратата.

Масино дръпна телефона към себе си, подвоуми се, след това набра някакъв номер. Погледна към часовника на бюрото си. Беше четири и двадесет и пет.

Карло Танца беше шеф на местния клон на мафията. Той беше само едно от множеството пипала на мафиотския октопод: всевластен господар, на когото Масино плащаше седмичен дял от своя рекет от хазарта, от кожодерските си лихварски услуги и печалбите си от проституцията.

На телефона се обади самият Танца. И той като Масино моментално се събуди, защото знаеше, че никой няма да позвъни в голямата му богатска къща, ако нямаше нещо спешно, а острият като бръснач мозък на Танца беше винаги нащрек за спешни случаи.

Той изслуша Масино и, без да се колебае, предложи решение.

— О’кей, Джо. Не се тревожи за мангизите. В десет часа ще ги имаш, за да се разплатиш. Ще държим пресата настрани от тази история. — Последва пауза. — Ще се наложи да се поизръсиш. Двадесет и пет процента, но щом мангизите ти трябват, налага се да платиш за услугата.

— Ей! Почакай! — Масино пресмяташе на ум. Тази кражба щеше да му струва четиридесет и шест хиляди долара от собствения му джоб! — Не можеш да ме притискаш толкова много. Ще ти дам петнадесет.

— Двадесет и пет — отсече Танца. — И мангизите ще са в офиса ти в десет. Не можеш да ги получиш отникъде другаде. А сега… Кой според теб го е направил?

— Знам само, че е работа на вътрешен човек — отвърна Масино. — Току-що се случи. Ще открия кой го е направил, можеш да заложиш главата си, че ще го открия. Затворил съм всички изходи на града, но е много вероятно копелето да е изчезнало вече.

— Веднага щом разбереш нещо, ми съобщи — рече Танца. — Ще пусна организацията по петите му. Само ми съобщи името му и ще го пипнем.

— Добре. Трябва да е някой от моите негодници. Благодаря, Карло. Знаех, че мога да разчитам на теб. — Замълча, после додаде: — Какво ще кажеш за двадесет процента?

Танца изхихика.

— Опитваш се да изкръшкаш, а, Джо? Трябва да работя по правилата. Бих ти ги дал и за десет, но това са нюйоркски пари, а те са скъпи — и затвори.

Масино остана за известно време с лице, разкривено от ярост. След това бутна стола си назад и закрачи по коридора към офиса на Анди.

Лейтенант Мълиган, дебел мъж с луничаво лице, оглеждаше сейфа. Други двама цивилни детективи снемаха отпечатъци. Бено и Ърни бяха излезли. Анди стоеше до вратата и гризеше нокътя на палеца си.

— Вече блокирахме пътищата, мистър Масино — каза Мълиган. — Ако досега не се е измъкнал, няма да стигне далече.

Като знаеше, че близо тридесет жизненоважни минути бяха пропилени, Масино погледна детектива и плю на пода.

На Тони Капело му беше поръчано да намери Джони. Вмъквайки се в линкълна, той реши, че най-вероятното място, където Джони можеше да бъде открит, е при приятелката му Мелани.

Тони завиждаше на Джони. Това пищно, добре сложено момиче беше идеалът му за креватна партньорка. Помисли си, че ще е доста забавно да почука на вратата и да измъкне Джони от леглото. А кой знае? Можеше даже самото момиче да отвори вратата.

Знаеше името й и къде живее. Веднъж ги беше зърнал точно когато излизаха от един ресторант и понеже й беше мераклия, а за момента нямаше какво по-добро да прави, ги беше проследил до квартирата на Мелани.