Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Помислих си отново, че е дъщеря на шефа ми.

— Бих искал, но може би не трябва — отвърнах аз. — Късно е. Не искам никого да безпокоя.

— Няма да ме безпокоите.

Тя тръгна по улицата, аз изгасих фаровете и я последвах.

Обяснявам това подробно, защото не искам да създам погрешна представа за първите ми отношения с Хелън. Може да изглежда трудно за вярване, но ако знаех, че няма никой в апартамента й — нито приятелка, нито прислужница, никой, и дяволите нямаше да успеят да ме вкарат там. Не знаех. Предполагах, че има поне прислужница.

И въпреки това се чувствах притеснен, задето влизах в жилището й в този късен час. Не преставах да се питам какво ще си помисли Шъруин Чалмърс, ако някой му каже, че са ме видели да влизам в апартамента на дъщеря му в десет и четирийсет и пет вечерта.

Бъдещето и всичко, което то означаваше за мен, беше в ръцете на Чалмърс. Само една негова дума и можех да бъда изхвърлен завинаги от журналистическата професия. Да играя игри с дъщеря му щеше да е не по-малко опасно от заиграване с гърмяща змия.

Като си мислех за това по-късно, разбрах, че Хелън също не желаеше да рискува. Беше ми забранила да я придружа от патиото на Лучино до колата, а после поиска да спра на двеста метра от входа на блока, в който живееше, за да не би някой от досетливите ми приятели да види колата и да сметне колко прави две и две.

Качихме се с автоматичния асансьор, без да срещнем жива душа във фоайето. Влязохме в апартамента, без никой да ни види.

Когато тя затвори входната врата и ме въведе в голямата си, приятна всекидневна, осветена от лампа с плътни абажури и украсена с цветя в ниски вази, изведнъж почувствах, че сме сами в жилището й. Тя смъкна коженото си наметало на един стол и отиде до изисканото си коктейлно барче.

— Какво ще пиете: уиски или джин?

— Не сте тук сама, нали? — попитах аз.

Тя се обърна и ме изгледа. На светлината на засенчените лампи ми се стори, че въпросът ми я слиса.

— Защо, сама съм… това да не е престъпление?

Усетих как дланите ми овлажняха.

— Не мога да остана. Трябваше да знаете това.

Тя продължи да ме фиксира, повдигнала вежди.

— Толкова ли се боите от баща ми?

— Не става дума за страх от баща ви — отговорих, подразнен от ловкия начин, по който беше сложила пръст на болното място. — Не мога да остана тук насаме с вас, трябва да го знаете.

— О, не бъдете глупав — изрече раздразнено. — Нима не можете да се държите като зрял човек? Това, че един мъж и една жена са сами в квартира, означава ли, че не могат да се държат цивилизовано?

— Въпросът не е там. Важното е какво ще помислят другите.

— Кои другите?

Тук отново ме постави натясно. Знаех, че никой не беше ни видял на влизане в апартамента.

— Може да ме видят на излизане. Освен това въпросът е принципен…

Тя изведнъж избухна в смях.

— О, за бога! Престанете да се държите като викторианец 2 2 Човек с нрави, присъщи на деветнайсети век в Англия, по името на кралица Виктория. — Б.пр. и седнете.

Трябваше да си грабна шапката и да изляза. Ако бях постъпил така, щях да си спестя много неприятности, при това меко казано. Но имам в характера си склонност към безразсъдни и безотговорни постъпки, което понякога пречи на иначе обмислените ми и трезви преценки; точно това се случи тогава.

Седнах, взех чашата с уиски и натрошен лед, която тя ми даде, и я загледах, докато си приготвяше джин с тоник.

Бях изръшкал цял Рим през тези четири години и не бях водил монашески живот. Италианките са хубави и интересни жени. Бях имал красиви мигове с тях, но сега, както седях тук, загледан в Хелън с бялата рокля, знаех, че това ще бъде най-красивият момент от всички: нещо по-особено, от което замираше дъхът ми и ми се замайваше главата.

Хелън отиде до камината и се облегна на поличката над нея. Наблюдаваше ме с полуусмивка.

Знаех, че този поглед е опасен и няма да ми трябва голямо поощрение, за да прекрача в опасността, затова казах:

— Е, как преуспявате в университета?

— О, това беше просто шега — изрече тя нехайно. — Трябваше да измисля за пред баща ми някаква история, иначе нямаше да ме пусне да дойда тук сама.

— Искате да кажете, че не ходите в университета?

— Разбира се, че не ходя.

— А ако той открие?

— Защо му трябва? Прекалено е зает, за да се интересува от мен — отвърна тя и долових огорчение в гласа й. — Баща ми се вълнува единствено от себе си и от последната си жена. Чувствах, че съм му пречка, затова казах, че искам да уча архитектура в Римския университет. И тъй като Рим е далеч от Ню Йорк, не мога ненадейно да нахълтам в стаята му, където се опитва да убеди някоя малка златотърсачка, че е по-млад, отколкото изглежда. Затова побърза да ме изпрати в Рим.