Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Тя спря да пише на машината и ме погледна изпитателно.

Казах й за дъщерята на Чалмърс.

— Звучи страхотно, нали? — попитах, седнал на края на бюрото й. — Преливаща от енергия дебела студентка, която се нуждае от съветите и вниманието ми: ето какво ще върша за „Уестърн Телеграм“!

— Може да е красива — изрече Джина с хладен тон. — Много американки са красиви и привлекателни. Може да се влюбите в нея. Ако тя стане ваша съпруга, ще бъдете в много благоприятно положение.

— Все женитби са ви в главата — отбелязах аз. — Всички италианки мислят за едно и също. Не си виждала Чалмърс, но аз съм го виждал. Няма начин да е красива, щом произхожда от неговата конюшня. Освен това той не би ме допуснал за зет. Сто на сто смята да омъжи дъщеря си за човек с положение.

Джина ме изгледа продължително и бавно иззад изящно извитите си черни клепки, после повдигна хубавите си рамене.

— Почакайте, докато я видите — каза.

Джина като никога се излъга, но аз също. Хелън Чалмърс не ми се видя красива, ала не беше и дебела, нито преливаше от енергия. Изглеждаше съвсем различна от моите очаквания. Беше руса, носеше очила с рогови рамки, размъкнато облекло и обувки с нисък ток. Косата й беше прибрана отзад. На вид беше убийствено безинтересна, колкото безинтересна може да бъде всяка прекалено сериозна възпитаничка на колеж.

Посрещнах я на летището и я откарах до хотел „Екселсиор“. Казах й обичайните любезности, които се казват на непознат човек, тя също отговаряше любезно. До момента, в който я оставих в хотела, успя толкова да ми досади, че нямах търпение да се отърва от нея. Казах й да ми се обади в службата, ако има нужда от нещо, дадох й телефонния си номер и й кимнах за сбогом. Бях убеден, че няма да се обади. Стори ми се достатъчно оправна, за да се измъкне без моя помощ или съвет от всяко положение.

Джина й изпрати в хотела цветя от мое име. Беше съчинила и телеграма до Чалмърс, в която го известяваше, че момичето е пристигнало благополучно.

Чувствах, че няма какво повече да върша в тази насока и тъй като по същото време се случиха няколко интересни събития, аз изличих от съзнанието си мис Чалмърс.

След десетина дни Джина ми намекна, че е редно да се обадя на момичето и да разбера как живее. Така и постъпих, но от хотела ми съобщиха, че мис Чалмърс е напуснала „Екселсиор“ преди шест дни и не е оставила адреса си.

Джина ме посъветва да открия къде живее, в случай че шефът поиска да узнае.

— Окей, но ти ще издириш адреса — отвърнах аз. — Нямам време.

Тя получи информацията от Главното полицейско управление. Оказа се, че мис Чалмърс е наела тристаен мебелиран апартамент на една пряка на виа „Кавур“. Джина взе телефонния номер и аз се обадих.

Стори ми се изненадана и трябваше два пъти да повторя името си, преди да падне монетата. Изглежда ме беше забравила напълно, както аз нея, и това неизвестно защо ме подразни. Каза, че всичко е наред, че живее добре и ми благодари за проявеното внимание. В гласа й се долавяше припряност, от която си направих извода, че й е неприятно, задето я разпитвам, и използуваше онзи любезен тон, с който дъщерите на големите богаташи разговарят с подчинените на своите бащи, а това направо ме вбеси.

Претупах разговора, като не пропуснах да повторя, че ако има нещо, което бих могъл да направя за нея, ще го направя, и затворих.

Джина, досетила се какво е положението по израза на лицето ми, каза тактично:

— В края на краищата тя е милионерска щерка.

— Да, зная — отговорих. — Отсега нататък сама да се грижи за себе си. Защото тя фактически ме разкара.

Оставихме въпроса на тази фаза.

През следващите четири седмици не чух нищо повече за нея. Имах доста работа в службата, защото смятах да изляза в отпуск за един-два месеца и исках да оставя всичко в отлично състояние за Джак Максуел, който щеше да дойде от Ню Йорк да ме смени.

Възнамерявах да прекарам една седмица във Венеция, а после да отида на юг, в Иския, за още три седмици. Това бе първият ми по-продължителен отпуск за тези четири години и го очаквах с голямо нетърпение. Смятах да пътувам сам. Обичам самотата, когато мога да си я осигуря, обичам да променям плановете си къде да спра и колко дълго да остана, а ако съм с друг, няма да имам тази свобода на действията.

Четири седмици и два дена след разговора ми с Хелън Чалмърс ми се обади Джузепе Френци, мой добър приятел, който работеше в „Д’Италия дел пополо“. Покани ме на един вечерен прием, който Гуидо Лучино, собственик на киностудия, давал в чест на някаква кинозвезда, постигнала голям успех на фестивала във Венеция.