Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

На шестия ден бях парцал. Така дълбоко беше влязло в главата ми това русо, хубаво момиче, че просто не можех да се съсредоточа в работата си. Реших да намаля напрежението и като се прибрах в квартирата си, позвъних на Хелън.

Никой не отговори. Звъних й три пъти същата вечер. При четвъртия опит, около два часа през нощта, чух как слушалката се вдига и гласът й казва:

— Ало?

— Обажда се Ед Досън — отвърнах аз.

— Кой?

Усмихнах се в микрофона. Очевидно преиграваше. Това ми подсказа, че тя се интересува от мен, както и аз от нея.

— Позволете да ви припомня. Аз съм човекът, който отговаря за римския филиал на „Уестърн Телеграм“.

Тогава тя се разсмя.

— Здравейте, Ед.

Това звучеше по-добре.

— Страдам от самота — казах. — Има ли възможност да излезете с мен утре вечер? Ако нямате по-добра идея, бихме могли да вечеряме в „Алфредо“.

— Почакайте един момент. Трябва да погледна в бележника си.

Почаках, като знаех, че това е номер, но нехаех. След двеминутна пауза гласът й прозвуча отново в слушалката:

— Не мога утре вечер. Имам среща.

Трябваше да кажа, че много съжалявам, и да затворя, но бях отишъл твърде далеч.

— В такъв случай кога ще можете?

— Хм, свободна съм в петък.

След цели три дни!

— Окей, значи петък вечер.

— Бих предпочела да не съм в „Алфредо“. Няма ли друго по-спокойно място?

Тази забележка ме сепна. Ако аз не мислех за опасността да ни видят заедно, тя мислеше.

— Да, добре. Какво ще кажете за онова ресторантче срещу фонтана „Треви“?

— С удоволствие. Да, би било чудесно!

— Ще ви чакам там. По кое време?

— Осем и половина.

— Окей; довиждане засега.

До петък животът ми беше безвкусен. Виждах как Джина се тревожи за мен. За пръв път от четири години бях сприхав с нея. Не можех да се съсредоточа, нито да се изпълня с ентусиазъм за работата, която вършех. В ума ми беше само Хелън.

Вечеряхме в ресторантчето. Вечерята не беше лоша, но не мога да кажа какво ядохме. Разговорът не ми спореше. Единствено исках да я съзерцавам. Тя се държеше хладно, сдържано, но и предизвикателно. Ако ме беше поканила в апартамента си, щях да отида и да върви по дяволите Шъруин Чалмърс, но тя не ме покани. Каза, че ще се прибере с такси. Когато й намекнах, че мога да отида с нея, тя елегантно ми отказа. Застанах на входа на ресторантчето, загледан в таксито, което с мъка си пробиваше път по тясната улица, докато го изгубих от очи. После се прибрах, а умът ми вреше и кипеше. Срещата не ми помогна: напротив, нещата се влошиха.

Три дни по-късно отново се обадих.

— Много съм заета — каза тя, когато й предложих да я заведа на кино. — Мисля, че няма да имам възможност.

— Надявах се да можете. Излизам в отпуск след една седмица. Няма да ви виждам цял месец.

— Наистина ли цял месец ще отсъствувате? — В гласа й прозвучаха остри нотки, сякаш изведнъж бе проявила интерес.

— Да. Отивам във Венеция, а оттам в Иския. Смятам да остана за около три седмици.

— С кого отивате?

— Сам. Но както и да е? Какво ще кажете за киното?

— Добре, съгласна съм. Но не мога да кажа кога. Ще ви се обадя. А сега трябва да изляза. Чакат ме на вратата. — И тя затвори.

Не ми се обади цели пет дни. Сетне, тъкмо когато се готвех аз да я потърся, тя ми позвъни.

— Смятах да ви се обадя по-рано — отекна гласът й по жицата, — но все нямах време. Зает ли сте с нещо в момента?

Беше двайсет минути след полунощ. Тъкмо се готвех да си лягам.

— В този момент ли?

— Да.

— С нищо по-специално. Смятах да си лягам.

— Бихте ли дошли у дома? Не оставяйте колата си пред блока.

Нямаше място за колебания.

— Естествено. Идвам веднага.

Вмъкнах се в жилищната сграда като същински крадец, взел предпазни мерки никой да не ме види. Входната врата на апартамента й беше открехната и единственото, което трябваше да сторя, беше да прекося площадката от асансьора до коридора на апартамента.

Намерих я във всекидневната да подрежда купчина дългосвирещи плочи. Носеше бял копринен халат и русите й коси бяха разпилени по раменете. Изглеждаше добре, и тя го знаеше.

— Лесно ли се ориентирахте за етажа? — попита тя, остави плочите настрана и ми се усмихна.

— Не беше особено трудно. — Затворих вратата. — Знаете ли, не бива да правим това, само ще си навлечем големи неприятности.

Тя сви рамене.

— Не е нужно да оставате.

Приближих се до нея.

— Нямам намерение да оставам. Защо ме повикахте?

— За бога, Ед! — възкликна, изгубила търпение. — Не можете ли да се отпуснете поне за миг?