Джеймс Чейс: Чакам те в Соренто

Сега, насаме с нея, предпазливостта отново се възцари в съзнанието ми. Едно беше да си представям, че съм насаме с нея, но при положение, че служебният ми пост зависеше от това дали ще бъда открит, истинското присъствие тук беше нещо съвсем различно. Съжалявах, задето съм дошъл.

— Мога да се отпусна — отвърнах. — Но вижте, трябва да мисля и за работата си. Ако баща ви открие, че се навъртам около вас, свършено е с мен! Сериозно го говоря. Той ще се погрижи да не получа никъде журналистическа работа, докато съм жив.

— Наистина ли се навъртате около мен? — попита тя, разтвори широко очи и придоби учуден израз.

— Знаете какво имам предвид.

— Той няма да открие… защо му трябва?

— Може да го узнае. Ако ме видят на идване или докато се измъквам, непременно ще научи.

— Тогава внимавайте да не ви видят. Не е толкоз трудно.

— Тази работа означава всичко за мен, Хелън. Това е моят живот.

— Не бих казала, че сте романтичен тип — изрече тя и се разсмя. — Моите италианци не мислят за работата си, те мислят за мен.

— Нямам предвид вашите италианци.

— О, Ед, моля ви да седнете и се отпуснете. Нали сте тук сега, защо трябва така да се вълнувате?

Седнах, но си казах, че съм се побъркал, щом съм тук.

Хелън отиде до шкафчето с напитки.

— Шотландско или ръжено?

— Предпочитам шотландско.

Наблюдавах я и се питах защо ли ме повика посред нощ. Защото не се държеше предизвикателно.

— Ед, докато не съм забравила: бихте ли погледнали тази кинокамера? Вчера я купих, но не работи устройството за освобождаване. Разбирате ли от кинокамери?

Махна с ръка към камерата в скъп кожен калъф, окачена на един стол. Станах, отворих калъфа и извадих шестнайсет милиметрова камера „Пейар болекс“ с троен обектив.

— Хей! Това е великолепна вещ! — възкликнах. — Какво, за бога, възнамерявате да правите с нея, Хелън? Трябва да е безумно скъпа?

Хелън се разсмя.

— Наистина се оказа скъпа, но винаги съм искала да имам кинокамера. Всяко момиче трябва да си има поне едно хоби, не мислите ли? — Пусна бучки лед в две чаши. — Искам да си осигуря спомени от Рим за стари години.

Заобръщах камерата в ръце. Изведнъж ми хрумна, че Хелън, както по всичко личеше, живее доста нашироко за средствата, които й осигуряваше баща й. Беше ми казал, че ще й изпраща по шейсет долара седмично. И беше подчертал, че не желае тя да разполага с повече. Като знаех цената на квартирите в Рим, наемът за тази би бил около четирийсет долара седмично. Погледнах към барчето, натъпкано с какви ли не напитки. Как можеше да живее така нашироко? И после тази скъпа камера, която неочаквано е купила…

— Да не би някой да ви е завещал богатство?

Очите й премигнаха и за миг тя като че ли се обърка, но само за миг.

— Де да беше така. Защо питате?

— Не че ми влиза в работата, но всичко това струва доста пари — махнах с ръка, оглеждайки апартамента.

Тя сви рамене.

— Сигурно. Баща ми ми отпусна щедра издръжка. Държи да живея по този начин.

Не ме погледна, докато говореше. Дори да не знаех колко точно й дава, лъжата беше съвсем очевидна. Макар да се озадачих, всичко това не ми влизаше в работата, затова промених темата.

— Какво й има на камерата?

— Устройството за освобождаване не работи.

Докато ми посочваше, пръстът й докосна ръката ми.

— Ключалката на предпазителя е разтворена — казах аз и й показах. — Ей това тук. Натискате го и освобождаването ще задейства. Поставена е, за да не тръгне ненадейно моторът.

— Господи! Днес насмалко да я върна в магазина. Добре ще е да прочета инструкцията. — Взе камерата от мен. — Не ме бива с техниката. Вижте колко филми си купих! — И ми посочи към бюрото, където стояха десет големи кутии шестнайсетмилиметрови филми.

— Нали няма да използвате всичко това за Рим? Ще ви стигне за цяла Италия.

Хелън ми отправи странен поглед, който ми се стори малко лукав.

— Ще запазя повечето за Соренто.

— Соренто ли? — изненадах се аз. — Ще ходите в Соренто?

Тя се усмихна.

— Не сте единственият, който излиза в почивка. Били ли сте в Соренто?

— Не. Не съм ходил толкова далеч на юг.

— Наех една вила в покрайнините на Соренто. Прекрасна е и много, много уединена. Преди ден-два ходих до Неапол със самолет и уредих всичко. Дори наех жена от съседното село да идва да ми помага.

Внезапно усетих, че тя не ми казва това току-така. Изгледах я проницателно.

— Звучи прекрасно — казах. — Кога заминавате?

— По същото време, когато и вие отпътувате за Иския. — Остави камерата на масата, върна се и седна до мен на канапето. — И също като вас отивам сама.