Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Погледна ме. Поканата в очите й накара сърцето ми да задумка. Наведе се към мен с леко разтворени, плътни червени устни. Преди да разбера какво правя, тя бе в обятията ми и аз я целувах.

Тази целувка продължи около двайсет секунди и вече губех контрол над себе си, но изведнъж усетих, че Хелън отблъсква гърдите ми, и този упорит, настойчив натиск ме накара да се опомня. Пуснах я и се изправих.

— Това е безумие, не бива така — казах аз, задъхан като старец, тичал по стълбите. Изтрих червилото от устата си.

— Не бива така в Рим — отвърна тя, отпусна се назад и усмихната додаде, — но не и в Соренто.

— Вижте какво… — започнах аз, но тя вдигна ръка в знак, че трябва да замълча.

— Зная какво чувстваш към мен. Не съм дете. И аз чувствувам същото към теб — каза. — Ела с мен в Соренто. Всичко е уредено. Зная колко са важни за теб отношенията с баща ми и работата ти, но обещавам, че всичко ще бъде напълно безопасно. Наех вилата на името на мистър и мисис Дъглас Шерард. Ти ще бъдеш мистър Шерард, американски бизнесмен, пристигнал на почивка. Там никой не ни познава. Не искаш ли да прекараш един месец с мен… да бъдем само двамата?

— Но ние не бива в никой случай… — казах аз, макар да знаех, че няма причина, която да ни попречи, а и горях от желание да го направя. — Не може така главоломно да се впуснем в такова нещо…

— Стига си бил толкова предпазлив, мили. Няма да се впуснем в нищо. Най-старателно съм обмислила всичко. Ще отида дотам с колата. Ти ще пристигнеш на другия ден с влак. Мястото е чудесно. Разположено е на висок хълм, с изглед към морето. Няма друга вила поне на половин километър разстояние. — Скочи и грабна едромащабната карта, която лежеше на масата. — Ще ти покажа точно къде е. Виж, отбелязано е. Нарича се Бела Виста 3 3 Красива гледка (ит.). — Б.пр. — не е ли чудно? От терасата се виждат заливът и Капри. Има и градина с портокалови и лимонови дръвчета и лози. Наоколо няма жива душа. Ще ти хареса.

— Надявам се, Хелън — отвърнах аз. — Признавам, че много ми се иска да дойда. Няма да съм нормален, ако не искам, но какво ще стане с нас след края на този месец.

Тя се засмя.

— Ако те е страх, че ще очаквам от теб да се ожениш за мен, успокой се. Смятам още дълго да си остана неомъжена. Това е заложено в природата ми. Не зная дори дали те обичам, Ед, но знам, че искам да бъда сама с теб един месец.

— Не бива да го правим, Хелън. Не е редно…

Тя докосна лицето ми с пръсти.

— Сега ще бъдеш ли така мил да си тръгнеш? — Потупа ме по лицето и се отдръпна. — Току-що се върнах от Неапол и съм много уморена. Няма за какво повече да говорим. Уверявам те, че няма нищо опасно. Зависи само от твоето желание да прекараш месец с мен. Обещавам ти, че няма да има никакви последствия. Помисли си. И нека не се срещаме до двайсет и девети. Ще бъда на гарата в Соренто да те посрещна от влака в три и половина от Неапол. Ако те няма, ще разбера и няма да се сърдя.

Прекоси хола и открехна входната врата.

Последвах я.

— Виж какво, Хелън…

— Моля те, Ед. Нека не казваме нищо повече. Ти или ще бъдеш във влака, или не. С това се изчерпва целият проблем. — Устните й погалиха моите. — Лека нощ, мили.

Погледнах я, погледна ме и тя.

Когато пристъпих на площадката, вече знаех, че ще бъда в този влак.

Имах пет дни до заминаването ми за Соренто. Работата, която трябваше да свърша в тези пет дни, беше много, а аз трудно се съсредоточавах.

Приличах на хлапак, който очаква с трепет първата си среща. Това ме дразнеше. Бях си въобразявал, че съм достатъчно светски мъж, за да се справя с лекота със създалото се положение, но на практика се оказа съвсем друго. Мисълта, че ще прекарам един месец с това вълнуващо момиче, властно владееше съзнанието ми. В по-трезвите моменти — а те не бяха много — си казвах, че само един безумец може да си позволи подобно нещо, но се утешавах с мисълта, че тя знае какво върши. Беше ми казала, че всичко ще е безопасно, и аз й вярвах. Казвах си, че ще бъда глупак, ако не се възползувам от шанса, който тя ми предоставя.

Два дни преди отпътуването Джак Максуел пристигна в Рим да поеме работата ми, докато отсъствувам.

Бяхме работили заедно в Ню Йорк навремето, през 1949 година. Беше стабилен журналист, но не показваше особени качества, освен в новините. Не ми допадаше особено. Беше твърде хубав, твърде гладък, твърде добре облечен и твърде какво ли не.

Имах чувството, че и неговите симпатии към мен не са по-големи от моите към него, но това не ми попречи да го посрещна крайно радушно. След като прекарахме един-два часа в службата, говорейки по бъдещата работа, аз му предложих да вечеряме заедно.