Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Преди да хвана влака за Неапол, се отбих в службата към десет сутринта за последна проверка и да разбера дали няма писма лично до мен.

Максуел беше излязъл, но там беше Джина, която тъкмо подреждаше купчина телеграми.

— Нещо за мен? — попитах и седнах на ръба на бюрото й.

— Няма лични писма. Мистър Максуел ще се погрижи за ей това — каза тя, като прелистваше телеграмите с грижливо маникюрирания си нокът. — Не трябваше ли вече да сте на път? Мислех, че искате рано да заминете.

— Имам време.

Влакът за Неапол тръгваше чак по обед. Бях казал на Джина, че заминавам за Венеция и имах главоболия заради настойчивостта й да ми резервира място в експреса Рим — Венеция.

В този миг телефонът иззвъня и Джина вдигна слушалката. Наведох се напред и се загледах разсеяно в телеграмите.

— Кой се обажда? — попита Джина. — Мисис… коя? Бихте ли почакали? Не знам дали е тук. — Погледна ме намръщена и в очите й се появи учуден израз. — Някоя си мисис Дъглас Шерард ви търси.

Тъкмо се канех да кажа, че за пръв път чувам това име и не желая да говоря с нея, когато нещо прозвъни в главата ми като алармен сигнал. Мисис Дъглас Шерард! Това беше името, под което Хелън каза, че е наела вилата в Соренто. Възможно ли е тя да ме търси по телефона? Възможно ли е да бъде толкова неразумна, че да ми се обажда тук?

Опитвайки се да прикрия вцепенението си, аз се пресегнах напред и взех слушалката от ръката на Джина. Полуизвит гърбом към нея, за да не наблюдава лицето ми, изрекох предпазливо:

— Ало? Кой се обажда?

— Здравей, Ед! — Беше наистина Хелън. — Зная, че не бива да ти се обаждам в службата, но в квартирата те нямаше.

Искаше ми се да й кажа, че е лудост да ме търси тук. Искаше ми се да й затворя телефона, но знаех, че Джина ще се чуди каква е тази работа.

— Какво има? — попитах рязко.

— Слуша ли ни някой?

— Да.

Нещата се усложниха още повече, защото в този миг входната врата се разтвори и вътре се втурна като хала Джак Максуел.

— Хубава работа! Още си тук? — възкликна той, като ме видя. — Мислех, че вече си тръгнал за Венеция.

Махнах му с ръка да мълчи и казах в микрофона:

— Има ли нещо, което да трябва да свърша?

— Да, ако обичаш. Ще имаш ли нещо против да ми донесеш един филтър марка „Ротън“, осми номер? Ще ми трябва, а тук, в Соренто, не се намира.

— Дадено — казах. — Ще го направя.

— Благодаря ти, мили. Нямам търпение да те видя колкото може по-скоро. Гледката тук е разкошна…

Боях се да не би ниският й, но звънък глас да стигне до слуха на Максуел. Той очевидно слушаше. Погрижих се разговорът да приключи.

— Ще уредя въпроса. Довиждане засега. — И затворих телефона.

Максуел ме изгледа изпитателно.

— Винаги ли се държиш така с дамите, които ти се обаждат? — попита, като преглеждаше телеграмите върху бюрото. — Беше малко рязък.

Опитах се да не покажа досадата си, но бях сигурен, че Джина ме наблюдава озадачена, а като се отдръпнах от бюрото, и Максуел взе да ме зяпа.

— Отбих се само да проверя дали няма лични писма за мен — обясних на Джак и запалих цигара в стремежа да прикрия смущението си. — Вече тръгвам.

— Трябва да се научиш да се разтоварваш — посъветва ме той. — Ако не беше толкова стабилен, благовъзпитан журналист, по гузното ти поведение щях да заключа, че ти предстои да извършиш някаква лудория. Така ли е?

— О, не дрънкай щуротии! — възкликнах аз, безсилен да възпра промяната в гласа си.

— Хей! Малко си кисел тази сутрин. Защо? Аз просто се шегувам. — И тъй като не отговорих, той продължи: — Вземаш ли колата си?

— Не. Пътувам с влак.

— Няма да бъдеш сам, нали? — попита той и ме изгледа хитро. — Дано си си намерил някоя руса красавица, която ще те утешава, когато времето е лошо.

— Пътувам сам — казах аз, като се мъчех да не изглеждам толкова разгорещен, колкото се чувствах.

— Виж ти! За разлика от теб аз зная как да постъпя, когато ми предстои едномесечен отпуск!

— Излиза, че двамата не разсъждаваме еднакво — отбелязах аз и отидох при Джина. — Наглеждай това момче. Не му позволявай да прави твърде много грешки, а ти самата не се преуморявай — казах. — Ще се видим с вас на двайсет и девети.

— Приятно прекарване, Ед — изрече тихо тя. Не се усмихна. Това ме обезпокои. Нещо я беше разстроило. — Не се тревожи за нас — допълни. — Всичко ще е наред.

— Не се съмнявам. — Обърнах се към Максуел. — Довиждане и наслука!

— По-добра слука за тебе, братко — отвърна той, докато си стискахме ръце за сбогом.