Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Оставих ги, слязох до партера с асансьора, извиках такси и казах на шофьора да ме откара до Барберини. Там купих фото филтъра, за който ме помоли Хелън, и отидох с друго такси до квартирата. Довърших прибирането на багажа, проверих дали всичко е заключено и взех такси за гарата.

Не съжалявах, че не тръгвам с колата, защото Хелън щеше да вземе нейната и нямаше смисъл от две коли в Соренто. Не очаквах с нетърпение пътуването от Рим до Неапол. След като платих таксито, отказах с жест на един носач, който искаше да ми грабне куфара, и побързах да се потуля сред голямата гара.

Взех си билет до Неапол, проверих дали влакът не е вече композиран и отидох да си купя много вестници и списания. През цялото време си отварях очите на четири, да не ме изненада появата на някое познато лице.

Болезнено съзнавах, че имам твърде много приятели в Рим, за да си позволя да бъда спокоен. Всеки миг някой познат можеше да цъфне отнякъде. А после до Максуел ще стигнат приказки, че вместо да взема влака в единайсет за Венеция, са ме видели да се качвам на обедния влак за Неапол.

Тъй като имах още десет минути чакане, отидох до една закътана пейка и седнах. Зачетох един вестник, като се прикривах зад разтворените му страници. Тези десет минути бяха изпълнени с нервно очакване. Когато най-сетне се запровирах към моя перон, още не бях срещнал някой познат. Трудно си намерих място във влака и отново се прикрих зад вестника.

Взех да дишам спокойно едва когато влакът потегли от гарата.

„Засега всичко върви благополучно“, казах си аз. Можех вече да смятам, че отпускът ми започва без премеждия.

Но още изпитвах безпокойство. Хелън не биваше да се обажда в службата. Дано Джина не е запомнила името мисис Дъглас Шерард. Съжалявах, че нямам по-силна воля — тогава нямаше да се влюбя така безумно в това русо, вълнуващо момиче. Сега, след като знаех малко за миналото й, съзнах, че Хелън не би могла да бъде моят тип. Едно момиче, което е ходило с мъж като Меноти, не би могло да бъде моят тип. Казах си, че привличането в случая е чисто физическо. Показах се като сластолюбив глупак и безумно се влюбих в Хелън.

Но тези разсъждения с нищо не ми помогнаха. Защото ми беше повече от ясно: това, което желая най-много от всичко на света, е да прекарам един месец с нея.

Или, казано с други думи, бях страхотно хлътнал!

Местният влак пристигна на гарата в Соренто с двайсет минути закъснение. Беше много претъпкан и ми бе необходимо още време, докато си пробия път през контролната бариера и се озова на площада оттатък гарата, където наредените таксита и файтони чакаха клиенти.

Спрях на жаркото слънце и се заозъртах за Хелън, но от нея нямаше и следа. Оставих багажа си на земята и отпъдих един нахален просяк, който искаше да ми отнесе куфара до едно такси, след което си запалих цигара.

Бях изненадан, че Хелън не е дошла да ме посрещне, но като имах предвид закъснението на влака, реших, че е отишла да позяпа магазините, за да убие времето. Облегнах се на стената на гарата и зачаках.

Тълпата, която се изсипа от влака, бавно се стопи. Едни бяха посрещнати от свои приятели, други се отдалечиха сами, трети си наеха таксита и файтони, докато накрая останах само аз. След около петнайсет минути без никаква следа от Хелън, започнах да се притеснявам.

Може би е седнала в някое кафене на площада, реших аз. Взех куфара и го отнесох до багажния гардероб, където го предадох на съхранение. После, облекчен от тежестта му, поех по улицата към центъра на града.

Вървях и се озъртах за нея, но никъде не можах да я зърна. Надникнах и на паркинга, но не видях кола като нейната. Отбих се в едно от кафенетата и си поръчах еспресо.

От мястото си можех да наблюдавам кой приближава гарата и да видя всяка кола, която пристига на площада.

Наближаваше четири и трийсет. Изпих си кафето, изпуших три цигари, а после, отегчен от чакането, попитах сервитьора дали мога да ползвам телефона. Малко трудничко получих номера на вилата, но след известно бавене телефонистката от централата го намери и след ново бавене ми съобщи, че постът не отговаря.

Разочарованието ми бе голямо.

Възможно беше Хелън да е забравила по кое време пристига влакът, току-що да е излязла от вилата и сега да е на път за гарата. Като се мъчех да сдържам нетърпението си, поръчах още едно еспресо и седнах да чакам, но към пет и десет вече бях не само нервен, а и обезпокоен.

Какво й се е случило? Знаех, че се е настанила във вилата. Тогава защо не слезе на гарата да ме посрещне, както се бяхме уговорили?