Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Много зависеше, разбира се, от времето, когато Хелън е умряла. Ако е паднала около един час след пристигането ми и полицията заподозре, че аз съм я бутнал, ще изпадна в много неприятно положение.

Нервите ми вече бяха опънати до скъсване. Единствената ми мисъл беше да се махна колкото може по-далеч оттук, без да бъда забелязан. Когато се обърнах, за да поема надолу по пътеката, се спънах в калъфа от камерата на Хелън, който бях изтървал, щом я зърнах долу край брега.

Взех калъфа, поколебах се, а после реших да го хвърля от скалата, но се възпрях навреме.

Не можех да си позволя нито една грешка повече. Отпечатъците от пръстите ми бяха по него.

Извадих носната си кърпа и изтрих грижливо целия калъф. Минах го четири-пет пъти, преди да се задоволя, че не съм оставил нито следа от отпечатък. Едва тогава го хвърлих от скалата.

Обърнах се и тръгнах бързо надолу по пътеката.

Дневната светлина вече гаснеше. Слънцето, голямо огнено кълбо, беше просмукало небето и морето с червено зарево. След половин час щеше да настъпи пълен мрак.

Вървях напред и почти не погледнах към самотната бяла вила, която бях зърнал на изкачване, но все пак успях да забележа, че сега в три-четири от нейните прозорци светят лампи.

С бързото ми слизане надолу по пътеката страхът понамаля. Това, че изоставям Хелън, гризеше съвестта ми, но бях сигурен, че тя е мъртва, и си казах, че сега трябва да мисля за себе си.

Когато стигнах градинската вратичка, бях вече превъзмогнал първия шок от смъртта й и главата ми работеше отново.

Знаех, че единственото правилно нещо, което трябва да направя, е да уведомя полицията. Казвах си, че ако си призная чистосърдечно всичко, ако заявя, че съм имал намерение да прекарам един месец с момичето, и обясня как съм се натъкнал на трупа, полицията няма да има основание да не ми повярва. Най-малкото няма да може да ме уличи в лъжа. А ако премълча и някое нещастно обстоятелство насочи полицията по следите ми, тя ще има основание да ме подозира, че съм виновен за смъртта на Хелън.

Тези съображения щяха да бъдат убедителни за мен, ако не беше налице въпросът с новата ми служба: желаех да стана шеф на Международния отдел повече от всичко друго на света. Знаех, че няма да получа тази длъжност, ако Чалмърс научи истината. Само един луд би провалил бъдещето си, като разкаже на полицията истината: по този начин щях да изгубя всичко. А ако си мълча и имам малко късмет, имаше добра възможност да отърва кожата.

Всъщност между нас нямаше нищо, казах си аз. Не бяхме имали интимни отношения. Това бе глупав, безотговорен импулс. Нейната вина бе по-голяма. Беше ме поощрила. Беше уредила всичко. По думите на Максуел тя била обиграна прелъстителка. Прочута с неприятностите, които създавала на мъжете. Глупак ще съм, ако не се опитам да се избавя от тази история.

Това ми подейства разтоварващо и се успокоих.

„Окей — рекох си аз, — трябва да се убедя, че никой не знае за пребиваването ми тук. Трябва да си осигуря алиби.“

Бях стигнал до вратичката, която водеше през градината към вилата. Спрях да си погледна часовника. Беше осем и половина. Максуел и Джина мислеха, че в момента се намирам във Венеция. Нямаше надежда да се прехвърля за една нощ оттук във Венеция. Единствената възможност да си изградя алиби, беше да се върна в Рим. С малко късмет щях да пристигна там около три часа след полунощ. Ще отида рано сутринта в службата, ще обявя, че съм се отказал да ходя във Венеция и вместо това ще остана в Рим, за да завърша една глава от романа, който пиша.

Това не беше кой знае какво алиби, но беше най-доброто, което можех да измисля в момента. Същността му се криеше в следното: полицията лесно ще докаже, че не съм бил във Венеция, но нямаше да може да докаже, че не съм прекарал целия ден в моя апартамент на най-горния етаж на жилищната сграда. Имах отделно стълбище за квартирата и никой не виждаше кога влизам и кога излизам.

Ако си бях взел колата! Щеше да бъде съвсем лесно да се прибера в Рим. Не посмях да взема линкълна с подвижния покрив, който се откри пред погледа ми, щом преминах извивката на градинската пътека.

Селянката, която Хелън е наела да поддържа вилата, положително знае, че е пристигнала с колата. Ако тя изчезне, полицията ще направи извода, че смъртта на Хелън не е случайна.

Ще трябва да отида пеша до Соренто, а оттам да се опитам да взема влак за Неапол. Нямах представа по кое време заминава последният влак от Соренто за Неапол, но смятах, че е повече от вероятно, докато измина петте дълги мили пеша, последният влак да е заминал. Знаех, че има влак в единайсет и петнайсет от Неапол за Рим, но ми предстоеше преди това да стигна до Неапол. Отново погледнах линкълна с подвижен покрив. Надвих изкушението да го взема. Каквото и да правех, не биваше да усложнявам още повече създалото се положение.