Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Достигнахме покрайнините на Неапол в единайсет без пет. Настъпи критичният момент от нашето пътуване, защото трафикът в Неапол по всяко време е невероятно претоварен и бавен. Точно сега моят шофьор доказа, че не само е опасен и луд човек, но и че е напълно безразличен към човешкия живот и тяло.

Пробиваше си път през трафика като нагорещен нож през масло. Страхът на другите италиански шофьори от него подчертаваше свирепата му безмилостност. Никой италиански шофьор не отстъпва доброволно на свой колега, но в този случай те като че на драго сърце му правеха път: целият ни маршрут до гарата бе огласен от свирене на гуми, когато другите коли отчаяно натискаха спирачки, от звуци на клаксони и гневни викове.

Изненадан бях, че полицията не се намеси. Може би защото таксито успяваше да се изгуби от погледа, преди полицаите да допрат свирки до устните си.

Пристигнахме на гарата в единайсет и пет и когато шофьорът удари с всичка сила спирачки и спря с поднасяне, едва тогава се обърна към мен и се ухили.

Бях нахлупил шапка ниско над очите си, а вътрешността на таксито беше тъмна. Знаех, че не би ме познал, ако ме срещне повторно.

— Какво ще кажете, синьор? — попита той, видимо възхитен от умението си.

— Страхотно! — отвърнах аз задъхан, като пъхах в ръката му шепа мръсни банкноти от по хиляда лири. — Браво и благодаря.

Грабнах си куфара, напуснах таксито, притичах през тротоара и влязох в гарата. Купих си билет и закрачих по перона, на който влакът чакаше.

След четири минути гледах от мръсен третокласен вагон как светлините на Неапол гаснат в далечината.

Бях на път за Рим!

Големите сини очи на Джина се разтвориха широко, когато ме видя да стоя на прага.

— О, Ед!

— Здравей.

Затворих вратата и отидох да седна на края на бюрото й. Какво облекчение да си отново на своя територия. Имаш чувство за сигурност в този спретнат, добре подреден кабинет.

Бях прекарал шест ужасни часа, изстрадани в моя апартамент. Лошо беше да си сам, със смъртта на Хелън в съзнанието.

— Нещо да не би да не е в ред? — попита рязко Джина.

Бих искал да й кажа колко не в ред са нещата.

— А, не, всичко е наред — отвърнах. — Не можах да наема стая във Венеция. Отбих се в Туристическата агенция и там ми казаха, че нямам никакъв шанс да получа стая веднага, затова реших да се откажа от Венеция. Реших да поработя върху романа си. И така се увлякох в собствената си умна идея, че работих до три часа през нощта.

— Но нали излязохте в отпуск? — учуди се Джина. В очите й се появи загрижен, озадачен израз, който ме предупреждаваше за нейното съмнение, че й казвам истината. — Щом няма да бъдете във Венеция, тогава къде ще отидете?

— Не ме притеснявай — отвърнах. Трудно ми беше да си послужа с шеговит тон и осъзнах, че може би е грешка да видя Джина толкова скоро след смъртта на Хелън. Споменах преди, че Джина имаше способността да отгатва до известна степен мислите в главата ми. От погледа й разбрах, че подозира, че нещо е ужасно не в ред. — Паспортът ми е тук, при теб, нали? Не го намерих в квартирата.

В този момент вратата се отвори и влезе Максуел. Той спря на прага и ме изгледа любопитно. Очите му станаха враждебни.

— О, здравей — каза и пристъпи в стаята, като затвори вратата след себе си. — Не можеш ли да стоиш по-далеч от това място и не мислиш ли, че мога да се справя с работата сам?

Не бях настроен да чувам такива реплики от него.

— Ти нямаше да бъдеш тук, ако не мислех, че си годен да се справяш — отговорих рязко. — Отбих се за паспорта си. Опитах да се уредя във Венеция, но всички хотели са пълни.

Той се поотпусна, но виждах, че не му е приятно присъствието ми в службата.

— Имаше достатъчно време да разбереш това. Липсва ти организация. Какво прави вчера целия ден, за бога?

— Работих върху романа си — отвърнах аз, запалих цигара и се усмихнах.

Лицето му придоби суров израз.

— Не ми казвай, че пишеш роман.

— Наистина пиша. Всеки журналист трябва да има в главата си една добра книга. Възнамерявам с нейна помощ да забогатея. Опитай и ти: не се боя от конкуренция.

— Имам предвид по-интересни занимания за през свободното си време — изрече лаконично той. — Е, чака ме работа. — Взе ли си паспорта?

— Което, с други думи, ще рече, че аз ти преча, и ако обичам, да се махна — подхвърлих аз и пак се усмихнах.

— Имам да диктувам писма.

Джина беше отишла до класьора с папките. Върна се с паспорта ми.

— Ще бъда готов да ви диктувам след пет минути, мис Балети — каза Максуел, упътил се към стаята си. — Довиждане, Ед.