Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Веднага го познах и спрях като закован, със замряло сърце.

Дълго се взирах в него; сетне пристъпих напред и се наведох да го взема. Нямаше съмнение, че това е нейният калъф. Освен формата и лъскавата, нова свинска кожа върху капака бяха изписани със златни букви инициалите на Хелън. Калъфът беше празен.

Втурнах се напред с калъфа в ръка. Сред още петдесет метра пътеката изведнъж зави под прав ъгъл и рязко се насочи към вътрешността, към гъста гора, през която минаваше останалият половин километър разстояние до билото на хълма.

Острият завой на пътеката се намираше в опасна близост с надвисналия ръб на пропастта и като спрях там, надникнах по самия отвесен склон към морето, което се плискаше о масивните заоблени скали на петдесет метра под мен.

Рязко затаих дъх, когато забелязах нещо бяло; то лежеше полупотопено в морето и беше проснато като счупена кукла върху скалите.

Стоях поразен, взрян напрегнат надолу, с разтуптяно сърце, с пресъхнала уста.

Ясно виждах как дългите руси коси леко се носят по водата. Полите на бялата рокля се полюшваха при въртеливото движение на морските вълни около смазаното тяло.

Нямаше нужда да се правят смели догадки. Знаех, че мъртвата жена там долу е Хелън.

Нямаше начин да не е мъртва.

Не би могла да оцелее при това падане, нито да лежи в съзнание така, както лежеше — водата й покриваше главата, — но не исках да приема мисълта, че е мъртва.

— Хелън!

Гласът ми прозвуча дрезгаво.

— Хелън!

Ехото повтори гласа ми: зловещ звук, от който се разтреперих.

„Не може да е мъртва“ — казах си аз. Трябваше да се убедя в това. Не можех да я оставя там. Може би се давеше сега, докато я гледах.

Проснах се по корем и се придвижих напред, докато главата и раменете ми излязоха извън ръба. Височината ме замая. Да паднеш оттук беше ужасяващо.

Огледах трескаво варовиковата повърхност на склона, за да намеря начин да сляза долу до нея, но беше изключено. Все едно да се опитам да се спусна по огромна гладка стена. Единственият начин беше с въже.

Сърцето ми туптеше лудо, челото ми бе обляно в студена пот, когато се приближих напред с още няколко опасни сантиметра.

Сега можех да я видя по-ясно. Забелязах, че лицето и главата и са напълно потопени в плискащото се море и когато сноп лъчи от залязващото слънце озари водата, видях, че около русите й коси има червен ореол.

Значи няма съмнение — мъртва е.

Изпълзях заднишком обратно на пътеката и приклекнах на пети отмалял и разтреперан. Питах се откога ли лежи тя там долу. Може да е умряла преди часове.

Трябваше да намеря помощ. Нали има телефон във вилата. Оттам ще извикам полицията. Ако побързам, ще успеят да се доберат до нея, преди да е станало прекалено тъмно, за да я намерят.

Изправих се, направих две несигурни, олюляващи се крачки в обратната посока и рязко спрях.

Полицията!

Изведнъж съзнах какво ще означава за мен едно полицейско разследване. Полицията лесно ще открие, че Хелън и аз сме възнамерявали да прекараме един месец заедно във вилата. А малко по-късно новината ще стигне и до Чалмърс. Извикам ли полицията, цялата скандална история ще излезе наяве.

Докато стоях разколебан, видях една рибарска лодка бавно да навлиза в малкия залив под мен. Веднага разбрах, че силуетът ми рязко се откроява на фона на небето. Макар че екипажът на лодката беше твърде далеч, за да различи чертите ми, вълна на ужас ме обля и ме накара да се сниша на ръце и крака, за да не бъда забелязан.

С мен беше свършено. Намирах се в адско затруднение. Не бях забравил нито за миг, че с влюбването си в Хелън ще си навлека неприятности, а сега това бе станало реалност.

Докато клечах така, си представих израза, който ще се появи на грубото, едро лице на Шъруин Чалмърс, когато чуе новината, че дъщеря му и аз сме се уговорили да прекараме един месец в една вила в Соренто и че дъщеря му е паднала от висока скала.

Той ще бъде сигурен, че сме били в любовни отношения. Може дори да допусне, че тя ми е омръзнала и съм я бутнал от скалата.

Тази мисъл ме разтърси.

Има опасност и полицията да помисли същото. По всяка вероятност никой не беше я видял да пада. Не можех да докажа точното време на пристигането си тук. Бях слязъл от претъпкания влак сред още много други пътници. Бях оставил куфара си на гаровия служител, който обслужва гардероба за багажа, но пред очите му минават хиляди лица и надали щеше да си спомни за мен. Друг свидетел нямах. Не можех да се сетя да съм срещнал някого по дългия път нагоре от Соренто. Или поне някой, който би приел да се закълне за точното време, по което съм пристигнал на върха на скалата.