Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Благодарение на картата, която ми беше показала, знаех горе-долу къде се намира вилата. Грубо пресметнато, дотам имаше пет мили нагоре по хълма от Соренто. Казах си, че ще бъда по-спокоен, ако върша нещо, вместо да седя в кафенето, затова реших да тръгна пеша към вилата с надеждата да я пресрещна.

Тъй като само един път водеше към вилата, нямаше опасност да се разминем. Единственото, което се изискваше от мен, бе да следвам пътя и рано или късно трябваше да се срещнем.

Без да бързам, поех по дългия път за вилата. През първата миля трябваше да се провирам през тълпи туристи, които зяпаха по витрините, чакаха автобуси и, общо взето, задръстваха пейзажа, но щом излязох извън града и поех по змиевидния път, който навярно водеше за Амалфи, единствен мой съперник останаха превозните средства.

След две мили стигнах до едно разклонение, което водеше встрани от главния път нагоре към хълмовете. Беше вече шест и двайсет, а още нямаше следа от Хелън.

Усилих крачка и започнах продължително, криволичещо изкачване сред хълмовете. Като изминах една миля, все още без да видя някаква следа от Хелън, бях вече потен и угрижен.

Зърнах вилата, кацнала на един висок хълм, с изглед към залива на Соренто — до нея имаше най-малко още половин час път. Беше наистина прекрасна, както Хелън ми я бе описала, но точно в този момент не бях настроен да се възхищавам от красотата й. Единствената ми мисъл беше да намеря Хелън.

Право ми беше казала, че вилата е уединена, но „уединена“ е било меко казано. Докъдето стигаше погледът, не се виждаше никаква друга къща.

Разтворих портата от ковано желязо и тръгнах по широката алея, оградена от двете си страни с гергини, високи по два метра, с глави по двайсет сантиметра в диаметър и най-различни цветове.

Алеята преминаваше в настилка от асфалтобетон, където беше паркиран линкълнът на Хелън с подвижен покрив. „Е, поне не сме се разминали“ — рекох си аз, щом съзрях колата.

Изкачих стъпалата към вилата. Входната врата беше открехната и аз я бутнах леко, за да се доотвори.

— Хелън! Тук ли си?

Тишината, която лъхаше от къщата, упражни върху мен потискащо въздействие. Пристъпих в обширно преддверие, застлано с мраморни плочи.

— Хелън!

Поех бавно от стая в стая. Попаднах на голяма всекидневна с ниша за столова, кухня и голямо патио с изглед към морето, което беше на около петдесет метра под вилата. Горе имаше три спални и две бани. Вилата беше модерна, добре обзаведена и идеално място за почивка. Щеше да ми подейства много вълнуващо, ако Хелън бе тук да ме посрещне. Но при създалото се положение намерих време само да се убедя, че тя не е във вилата, преди да изляза в градината и да започна да я търся там.

Нямаше отговор на многократните ми викове и вече се чувствах силно смутен.

Открих в дъното на една от градинските алеи вратичка, която стоеше притворена. Отвъд вратичката имаше тясна пътека; тя водеше към билото на хълма, което се възвишаваше над вилата. Би ли могла да отиде натам? Колебаех се. Реших да не я чакам тук с надеждата, че тя ще се появи отнякъде. Тази пътека беше единственият изход от вилата, като изключим главния. Знаех, че не съм я пропуснал по пътя от Соренто. Имаше вероятност да е отишла на разходка по тази пътека и да е забравила по кое време ще пристигна, а може и да й се е случило нещо непредвидено.

Втурнах се към вилата да оставя бележка за в случай, че Хелън е още в Соренто и съм я пропуснал там. Не исках, като се върне, да полети обратно за Соренто, защото не ме е намерила във вилата.

Намерих няколко печатни бланки в едно от чекмеджетата на бюрото и й надрасках кратка бележка, която оставих на масата във всекидневната; после излязох и закрачих бързо към вратичката.

Бях изминал може би половин километър и започнах да си мисля, че Хелън не би могла да дойде насам, когато видях под мен, врязана в самия склон на хълма, голяма бяла вила. Тя се намираше на най-недостъпното място, на което съм виждал построена къща. Единственият достъп до нея бяха стръмните стъпала, които водеха от върха на една скала надолу към вилата. Единственият по-удобен начин да се достигне до нея беше откъм морето. Тази вила не ме интересуваше и дори не спрях да я разгледам, но все пак й хвърлих бегъл поглед, като вървях по криволичещата пътека. Видях голяма тераса с маса, шезлонги и голям червен чадър. Долу, по други стълби, се достигаше до пристан, към който бяха привързани две моторни лодки. Вървях и си мислех на кой ли милионер е това разкошно място. Едва ли бях изминал триста метра и напълно бях заличил от съзнанието си мислите за вилата, когато на пътеката пред себе си съзрях калъфа от камерата на Хелън.