Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Като минавах покрай колата и се насочвах към алеята, погледнах назад към тъмната, потънала в тишина вила и изведнъж се сепнах.

Въобразих ли си, че виждам сноп светлина във всекидневната?

Придвижих се бързо и тихо, а сърцето ми оглушително туптеше. Приклекнах зад колата.

Взрях се продължително в прозорците на всекидневната и ето че отново зърнах проблясъка на бяла светлина, който веднага се изгуби. Зачаках, тежко задъхан, като надзъртах иззад капака на мотора. Светлината се появи отново. Този път тя се задържа по-дълго. Някой беше във всекидневната с фенерче в ръка! Кой би могъл да бъде?

Не е жената от селото. Тя нямаше да се прокрадва така в мрака. Щеше да запали осветлението.

Сега уплахата ми бе наистина голяма. Снишил се ниско, аз се отдалечих от колата, прекосих асфалтобетонната настилка и се отдалечих от вилата, докато стигнах успокоителното прикритие на един голям храст хортензия. Спрях зад него и отправих очи към вилата.

Светлината се движеше из всекидневната така, сякаш нахълталият там търсеше нещо.

Изпитах желание да разбера кой е. Блазнеше ме мисълта да припълзя дотам и да изненадам нашественика, който и да е той: навярно е дребен крадец; но знаех, че не бива да издавам присъствието си. Никой не бива да знае, че съм бил във вилата. Дразнещо беше да гледам как светлината шари из стаята, а аз нищо не мога да направя.

След около пет минути светлината угасна. Настъпи дълга пауза, после различих как една висока мъжка фигура минава през входната врата. Мъжът спря за миг на горната площадка. Но беше вече доста тъмно, за да видя нещо повече от призрачния му силует.

Тихо слезе по стъпалата, отиде до автомобила и надникна вътре. Запали пак фенерчето. Беше с гръб към мен. Видях, че носи черна шапка от филц с голяма периферия, а широчината на раменете му бе внушителна. Изпитах задоволство, че не бях влязъл вътре да го изненадам. Изглеждаше така грамаден, че би могъл да се справи спокойно с двама противници.

Светлината изгасна и той се отдръпна от колата. Продължавах да клеча зад храста, очаквах да тръгне към мен и да поеме към изхода на края на алеята. Вместо това той бързо и безшумно прекоси моравата и преди да го погълне тъмнината, едва успях да видя, че тръгна по пътеката към далечната градинска вратичка.

Озадачен и разтревожен, аз продължих да се взирам след него, а после изведнъж се сетих, че времето тече и трябва да се върна в Рим. Напуснах укритието си и забързах надолу по алеята, минах през вратите от ковано желязо и продължих по шосето.

По целия път до Соренто се питах кой ли е този нашественик. Дали е дребен крадец? Или е свързан по някакъв начин с Хелън? Въпросът оставаше без отговор. Единствената ми утеха беше, че не ме забеляза.

Стигнах в Соренто в десет и десет. Бях тичал, ходил и пак тичал и почти залитах от умора, когато влязох в гарата. Последният влак за Неапол беше заминал преди десет минути.

Разполагах само с час и пет минути, за да се добера някак до Неапол. Взех си куфара от гардероба, като внимавах да държа главата си наведена, за да не може служителят да види добре лицето ми, след което се оттеглих към тъмното депо на гарата, където чакаше самотно такси. Шофьорът дремеше и аз влязох в колата, преди той да се събуди.

— Ще ви заплатя двойно над тарифата, плюс пет хиляди лири бакшиш, ако ме закарате до гарата в Неапол преди единайсет и петнайсет — казах на шофьора.

На света няма по-буйни, по-луди и по-опасни шофьори от италианците. Когато някой ги подтикне към това, единственото, което може да направи, е да стои скован, да си затвори очите и да се моли на бога.

Шофьорът на таксито дори не се обърна да ме погледне. Той се стегна съсредоточено, натисна с палец копчето на стартера, натисна амбреажа и отфуча на две колела.

В протежение на двайсет километра шосето от Соренто се вие като змия, навита на кълбо. Има остри завои и опасни места, а два автобуса могат да се разминат само ако спрат, шофьорите надвесят глави от прозорците и карат убийствено бавно.

Моят шофьор обаче премина тази отсечка така, сякаш беше равна и права като чертожна линия. Не сваляше ръка от клаксона и фаровете му даваха предупредителен сигнал, че приближава, защото имаше моменти, в които си мислех, че е настъпил последният ми час. Беше истински късмет, че не срещнахме местния автобус, който минава всеки час — тогава нямаше да избегнем сблъскването.

Щом излязохме на автострадата за Неапол, пътуването продължи спокойно и аз се поотпуснах. По това време нямаше особено движение и моето такси продължи да бучи и ръмжи със сто и трийсет километра в час, като измина разстоянието за малко повече от трийсет минути.