Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

— Възможно е. Знаете ли със сигурност дали е имала любовник?

— Не зная почти нищо за нея. — Усетих как дланите на ръцете ми се изпотяват. — Не бива да правим прибързани заключения. Докато не сме видели тялото, не можем да бъдем сигурни, че е тя.

— Боя се, че наистина е тя. Всичките й дрехи и багаж носят името й. Имаше и писма в багажа. Описанието съвпада. Не мисля, че може да има съмнения.

Повече нищо не казахме до качването си в самолета за Неапол, после неочаквано той рече:

— Ще трябва да обясните положението на синьор Чалмърс. Фактът, че е наела вилата под фалшиво име, ще се разкрие при следствието. Надявам се, разбирате, че не можем да направим нищо, за да прикрием това.

Личеше, че се безпокои да не си създаде неприятности с Чалмърс.

— Разбирам — отвърнах. — В края на краищата това не е нито вашето, нито моето погребение.

Карлоти ме изгледа косо.

— Синьор Чалмърс има голямо влияние.

— Да, има, но е трябвало да повлияе на дъщеря си, преди тя да попадне в това положение.

Карлоти запали нова ужасна цигара, отпусна се на седалката и изпадна в кома на размисъл. Аз се унесох в своите мисли.

Бях изненадан, че Карлоти не спомена нищо повече за Дъглас Шерард. Това ми създаваше известно безпокойство. Познавах Карлоти. Той действаше бавно, но из основи.

Пристигнахме в Неапол около пладне. Очакваше ни полицейска кола. До нея стоеше лейтенант Гранди от неаполската полиция.

Беше среден на ръст, с продълговато, с остри черти лице, тъмни, сериозни очи и мургав тен. Ръкува се с мен, загледан над дясното ми рамо. Имах впечатлението, че не е във възторг от включването ми в групата. Упъти Карлоти към задната седалка, а мен настани отпред до шофьора. След това седна до Карлоти.

По време на дългото и бързо пътуване до Соренто долавях едва-едва бързата му италианска реч — говореше безспир, с глас, малко по-висок от шепот.

Опитах се да доловя какво казва, но шумът на вятъра и ревът на мотора правеха това невъзможно. Отказах се, запалих цигара и се загледах през предното стъкло в разгъващото се шосе, което непрестанно бягаше насреща ни. Мислех си за моето пътуване с таксито миналата нощ, което беше много по-бързо и много по-опасно.

Пристигнахме в Соренто. Шофьорът зави зад гарата към малка тухлена постройка, която изпълняваше функциите на градска морга.

Слязохме от колата. Карлоти ми каза:

— Това посещение няма да ви е приятно, но се налага. Трябва да бъде идентифицирана.

— Няма нищо — отговорих.

Но не беше нищо. Плувнах в пот и сигурно страшно съм пребледнял. Ала не биваше да се тревожа за външния си вид. Всеки на мое място би изглеждал така при такива обстоятелства.

Последвах Карлоти през вратата по облицован с плочки коридор, който водеше към малка, гола стая.

В средата на стаята имаше плот, поставен на дървени магарета, върху който лежеше тяло, покрито с чаршаф.

Пристъпихме към плота. Сърцето ми биеше едва-едва. Чувствах се зле, имах усещането, че ще припадна. Видях как Карлоти се пресегна и отметна чаршафа.

Това несъмнено бе Хелън и тя бе мъртва.

Макар че някой с опитна ръка я бе почистил и я бе привел, доколкото е възможно, в някакъв ред, лицето й все още носеше следите на страхотното падане от скалата.

Беше жестоко изпитание за нервите да стоиш там и да гледаш мъртвото, разбито лице. Извърнах се, чувствах се ужасно. Гранди, застанал зад мен, ме улови за ръката, за да не падна, когато Карлоти покри отново с чаршаф мъртвата.

Изтръгнах се от Гранди и излязох в коридора. Свежият полъх, който струеше през отворената врата, доста ми помогна да се съвзема.

Двамата детективи излязоха тихо и тримата поехме бавно към колата.

— Да, това е тя — потвърдих аз, когато достигнахме колата. — Няма съмнение.

Карлоти повдигна рамене.

— Надявах се, че може да е и грешка. Сега ни чакат неприятности. Ще има широка публичност.

Виждах, че продължава да е силно обезпокоен за реакцията на Чалмърс. Знаеше, че старият има достатъчно влияние веднага да го отстрани от поста му, ако направи някоя погрешна стъпка.

— Да — отговорих. Не съжалявах за него. В момента главата ми гъмжеше от опасения за самия мен, за да мога да се тревожа и за друг човек. — Ще трябва да му изпратя телеграма.

Карлоти запали нова ужасна цигара. Докато захвърляше горящата клечка, каза:

— Сега ще отидем в Управлението. Може да използвате телефона там.

Качихме се в колата: Карлоти и Гранди отзад, а аз — до шофьора. Никой нищо не каза, докато се движехме по задръстената главна улица към Полицейското управление. Когато пристигнахме, вече се чувствах донякъде, както преди да ми се случат неприятностите, макар още да изпитвах силно безпокойство. Оставиха ме в една канцелария, а те отидоха в друга стая да се съвещават.