Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Обадих се по телефона на Максуел.

— Няма съмнение — казах, когато чух гласа му. — Това е Хелън.

— Сега я оплескахме! Какво ще правим?

— Смятам да изпратя телеграма на Чалмърс. Ще му дам три часа, през които да се опомни от удара, а след това ще му се обадя по телефона.

Чувах го как диша като астматичен старец.

— Мисля, че друго не можеш да направиш — изрече след дълга пауза. — Окей, ако има нещо, което бих могъл…

— Гледай си твоята работа — казах. — Не бива работата ни да спре, защото дъщерята на Чалмърс е паднала от скала.

— Ще си я гледам, ако ти се заемеш с Чалмърс — добави той. — Не е необходимо аз да се намесвам, Ед. Ти си за тази работа. Шефът те обича. Смята те за добър в работата. От мен той почти не се нуждае. Ще се грижа за делата тук, а ти имай грижата за Чалмърс.

— Окей. Дай ми сега мис Валети.

— Дадено. Един момент.

Облекчението в гласа му беше почти комично. След миг по жицата прозвуча спокойният глас на Джина.

— Значи е мъртва, Ед?

— Да. Извън всякакво съмнение. Взе ли си бележника? Искам да изпратиш телеграма на Чалмърс.

— Диктувайте.

Винаги съм се възхищавал от това качество на Джина. Колкото и спешна да е някоя задача, тя никога не изпада в смут.

Продиктувах телеграмата до Чалмърс. Съобщих му, че дъщеря му е претърпяла злополука. Изразих съболезнованието си. Споменах, че ще му съобщя подробностите по телефона вкъщи в 16.00 часа средноевропейско време. Това ми даваше три часа на разположение, през които да получа нужните сведения и да разбера докъде е стигнала полицията в разкритията си. Щях да имам време и да скалъпя моята версия за случая, ако се окаже необходимо.

Джина каза, че ще пусне телеграмата веднага.

— Действай — казах. — Има вероятност Чалмърс да се обади, преди аз да съм му позвънил. В такъв случай ти нищо не знаеш — ясно ли е? Не се забърквай в това, Джина. Ще твърдиш, че нищо не знаеш. Кажи му, че ще му се обадя точно в четири.

— Добре, Ед.

Приятно ми бе да чувам спокойния й, делови глас. Поставих слушалката на място и оттласнах стола си. В този момент при мен влезе Карлоти.

— Смятам да направя оглед на мястото на злополуката — каза той. — Искате ли да дойдете?

Станах от стола.

— Да, ще дойда.

Когато го последвах навън от стаята, видях, че Гранди чака в коридора. Може би страдах от гузна съвест, но имах притесняващото чувство, че погледът, който ми отправи, е изпълнен с подозрения.

Полицейският катер взе завоя покрай високата скала. Аз седях на кърмата до Карлоти. Той беше със сини слънчеви очила и пушеше. Стори ми се странно полицай да носи слънчеви очила. Смятах, че трябва да стои над подобни екстравагантности.

Гранди беше в средната част на катера заедно с трима униформени полицаи. Гранди не носеше слънчеви очила: каквото и да вършеше, то винаги се вписваше в полицейския устав на поведение.

Веднага щом преминахме завоя, аз познах заливчето и масивните заоблени камъни, върху които беше паднала Хелън.

Карлоти се взря в горната част на скалата. Леко се смръщи. Разбрах, че в момента мисли какво ли е да паднеш от такава височина. Като погледнах нагоре и аз си помислих същото. Далечният връх на скалата високо над нас ме караше да се чувствам като пигмей.

Катерът запухтя в залива. Щом се изравни със скалите, ние скочихме на брега.

Гранди каза на Карлоти.

— Не сме пипали нищо. Исках, вие да видите пръв. Единственото, което направихме, беше да вдигнем тялото.

Той и Карлоти започнаха систематичен оглед на мястото. Аз и двама от полицаите седнахме встрани на една скала и ги наблюдавахме. Третият полицай остана в катера.

Не след дълго Гранди намери калъфа на камерата, който бях метнал от върха на скалата. Той лежеше полупотопен във водата между две обли скали. Той го извади от водата. Двамата с Карлоти го огледаха грижливо, както професори биха огледали нещо, паднало от Марс.

Забелязах колко щателно Карлоти оглежда калъфа и бях благодарен, че се отървах от всичките си отпечатъци.

Накрая той вдигна поглед към мен.

— Това трябва да е нейно. Интересуваше ли се от фотография?

— Не бих могъл да зная — отвърнах. — Когато посещават Италия, повечето американци носят камери.

Карлоти кимна и подаде калъфа на един от полицаите, който го пусна внимателно в една найлонова торбичка.

Двамата продължиха огледа. След десетина минути и след като се бяха изкатерили на известно разстояние от мястото, където седях, видях, че са направили ново откритие. Гранди се наведе и измъкна нещо измежду отвесната стена на скалата и един камък. Лейтенантите застанаха един до друг с гръб към мен, докато разглеждаха находката.