Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Аз чаках и пушех, а сърцето ми туптеше силно и устата ми бе суха.

Накрая, след цяла вечност, както ми се стори, Карлоти се упъти към мен. Станах от скалата и тръгнах да го пресрещна. Видях, че държи останките от камерата „Пейар болекс“ на Хелън. Тя очевидно се бе ударила о камък при падането си от върха на скалата. Телеобективът се бе откъснал и на мястото му имаше вдлъбнатина.

— Това може да ни обясни как е станала злополуката — каза Карлоти, показвайки ми камерата. — Навярно е правела снимки, държала е камерата ей така. — Повдигна камерата и погледна през визьора. — Ако е седяла на ръба на пътеката ей там, лесно е могла с това нещо, което й е закривало погледа, да политне в пропастта при една погрешна стъпка.

Взех камерата от него и погледнах в малкото прозорче на гърба й, което показваше колко метра филм са изразходвани. Цифрата беше четири й половина.

— В нея има филм — казах. — По вида на камерата личи, че вода не е проникнала. Проявете филма и ще знаете със сигурност дали покойната е снимала нещо от върха на скалата.

Това, изглежда, му допадна като идея. През цялото време, докато пътувахме с колата за пристанището, а после с катера за мястото, където Хелън бе намерила смъртта си, знаех, че той тайно се тревожи за неприятностите, които Чалмърс може да му създаде.

— Ако не беше се представила като мисис Дъглас Шерард — каза той, като вземаше камерата от мен, — работата щеше да бъде проста и обяснима. Сега да отидем до вилата. Искам да говоря със селянката.

Върнахме се на пристанището на Соренто, като оставихме двама от полицаите да продължат издирването на улики. Те изглеждаха доста унили, задето трябва да останат при скалите. Не ги упреквах. Беше много горещо, без никаква сянка наоколо.

На пристанището взехме полицейската кола и потеглихме за вилата.

Пътуването обратно от заливчето и нагоре по шосето за вилата отне малко повече от час и половина.

Оставихме полицейската кола при портата и продължихме пеша по алеята. Линкълнът с подвижен покрив още стоеше на мястото си върху асфалтобетонната настилка.

Карлоти попита:

— Тази кола нейна ли е?

Отговорих, че не зная.

Гранди се намеси припряно и каза, че вече е проверил регистрационните номера на колата. Хелън я била купила преди десет седмици, скоро след пристигането си в Рим.

Запитах се откъде е имала пари, за да я купи. Бях силно озадачен. Казах си, че е възможно да е телеграфирала на баща си и той да й е изпратил парите, но като си спомних какво ми беше споменал той за скромната сума, която ще й отпуска, не ми се стори правдоподобно да й е дал парите.

Влязохме във всекидневната. Карлоти ме попита любезно дали бих седнал да почакам, докато той огледа вилата.

Седнах и зачаках.

Двамата с Гранди се позабавиха в спалнята. След известно време Карлоти се показа с малка кожена кутия в ръка: от онези, които купувате във Флоренция, когато непременно трябва да поднесете на ваш приятел в родината някакво подаръче.

— Най-добре ще е вие да поемете грижата за тези вещи — каза той, като остави кутийката на масата. — Те трябва да бъдат предадени на синьор Чалмърс. Ще ми дадете ли разписка за получаването им?

Повдигна капака. В кутийката имаше бижута. Два пръстена: единият с голям сапфир, другият — с три диаманта. Имаше диамантена огърлица и чифт диамантени обици. Нямам ясна представа за стойността на бижутата, но дори аз разбирах, че те са много скъпи.

— Толкова са красиви — рече Карлоти. Гласът му прозвуча с копнеж, сякаш и той желаеше да притежава такива скъпоценности. — За щастие никой не е влизал, докато вилата не беше охранявана.

Спомних си високия широкоплещест нашественик.

— Къде ги намерихте? — попитах аз.

— Бяха на тоалетната й масичка, готова плячка за всеки крадец.

— Истински ли са? Искам да кажа, да не са фалшиви?

— Разбира се, че са истински. — Погледна ме смръщено. — Бих казал, грубо пресметнато, че струват три милиона лири.

Докато той драскаше набързо разписката, която трябваше да подпиша, аз не откъсвах поглед от кутийката и нейното съдържание. На тоалетната й масичка, готова плячка за всеки крадец! Усетих как по гърба ми полазват тръпки на притеснение. Значи е изключено нашественикът, когото видях, да е бил дребен крадец. Кой е бил тогава? Стресна ме неочакваният звън на телефона.

Карлоти взе слушалката.

— Си 4 4 Да (ит.). — Б.пр. … си… си — каза. После дълго слуша мълчаливо, накрая изсумтя и затвори.