Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

— Пак правите внушения — казах аз. — Внимавайте да не ги направите пред Чалмърс.

— Дотогава ще разполагаме с някои факти. Проверявам различни теории. — Раздвижи се неспокойно. Виждах, че е смутен и унил поради ситуацията. — Проверявам дали теорията на Гранди е убедителна за в случай, че синьорината е изпаднала в депресия и е посегнала на живота си.

— Има ли значение това? — казах аз. — Тя е мъртва. Не може ли да се представи случаят като злополука? Не е необходимо да се разгласява фактът, че е била бременна, нали?

— Съдия-следователят ще изготви заключението по аутопсията. Няма възможност то да се запази в тайна.

Гранди изрече припряно:

— Хм, предстои ми работа. Трябва да открия този Шерард.

Имах чувството, че някой докосва врата ми с парче лед.

— А аз трябва да се обадя на синьор Чалмърс — казах аз, като се опитах гласът ми да звучи нехайно. — Той ще иска да знае какво се върши в момента. Какво да му съобщя?

Двамата се спогледаха.

— Ще бъде тактично да му се каже колкото може по-малко на този етап от разследването — отговори Карлоти. — Няма да бъде разумно според мен да му се спомене за този Шерард. Не бихте ли могли да му предадете, че е паднала от скалата, докато е снимала с кинокамерата си, и че ще има дознание и пълно разследване, а дотогава…

Телефонът го накара да замлъкне. Гранди вдигна слушалката, послуша малко, сетне погледна към мен.

— Вас търсят.

Поех слушалката от ръката му.

— Ало?

Джина каза:

— Мистър Чалмърс позвъни преди десет минути. Каза, че отлита незабавно и трябва да го посрещнете утре в 18.00 часа на летището в Неапол.

Поех въздух дълбоко и бавно. Не бях подготвен за такава новина.

— Как звучеше?

— Беше много лаконичен и рязък — отвърна Джина. — Не мога да добавя нищо повече от това.

— Зададе ли въпроси?

— Не. Съобщи ми само времето, по което пристига, и помоли да го посрещнете.

— Окей, ще бъда там.

— Има ли нещо, което мога да направя?

— Не. Върви си вкъщи, Джина. Няма да имам нужда от теб сега.

— В случай на нещо, ще си бъда у дома цяла вечер.

— Окей, но не искам да те безпокоя. Засега довиждане. — И затворих телефона.

Карлоти ме наблюдаваше с намръщени очи.

— Чалмърс пристига в Неапол утре в осемнайсет часа — казах аз. — Дотогава се постарайте да изровите някои факти. Изключено е да му се каже колкото може по-малко. Той ще иска да знае всичко, и то подробно.

Карлоти направи гримаса, като ставаше от стола си.

— Ще можем до утре вечер да открием този Шерард — каза той и погледна към Гранди. — Оставете вашия човек тук. Трябва да остане, докато го сменят. Можете да ни откарате в Соренто. Не забравяйте бижутата, синьор Досън.

Взех кожената кутийка и я пъхнах в джоба си.

Когато поехме по стъпалата и по алеята към полицейската кола, Карлоти рече на Гранди:

— Ще ви оставя в Соренто. Опитайте се да установите дали някой познава Шерард и дали не е бил видян в Соренто. Проверете всички американци, които са пристигнали вчера; особено тези, които са пътували сами.

Въпреки горещината усетих как потта по лицето ми се вледени.

Пристигнах на неаполското летище няколко минути преди шест. Казаха ми, че самолетът от Ню Йорк лети по разписание и ще пристигне всеки момент.

Отидох до контролната бариера, запалих цигара и зачаках. Още четирима души чакаха самолета; това бяха две възрастни жени, третият — дебел французин, а четвъртият беше платинена блондинка с бюст, какъвто съм виждал само на страниците на „Ескуайър“. Носеше бял костюм от плътна синтетична тъкан и малка черна шапка с диамантено украшение под формата на китка, което е струвало на някого куп пари.

Погледнах към нея и тя се обърна към мен. Очите ни се срещнаха.

— Извинете, не сте ли мистър Досън? — попита тя.

— Да — отвърнах изненадан. И свалих шапка.

— Аз съм мисис Шъруин Чалмърс.

Вгледах се в нея.

— Така ли? Мистър Чалмърс още не е пристигнал, нали?

— О, не. През последната седмица бях на пазар в Париж — каза тя и тъмно теменужените й очи огледаха лицето ми. Притежаваше натрапчивата хубост на нюйоркска статистка в мюзикъл. Не би могла да бъде на повече от двайсет и три или двайсет и четири години, но излъчваше житейска опитност, която я състаряваше. — Мъжът ми телеграфира да го посрещна. Това е ужасна новина.

— Да.

Въртях шапката си притеснено в ръце.

— Страшно нещо… Тя беше толкова млада.

— Лошо — допълних аз.

Нещо в начина, по който ме гледаше, ме караше да се чувствам неудобно.