Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

— Да — отговори Карлоти.

Чалмърс отръска бързо пепелта от пурата си, кимна и рече:

— Продължавайте.

— Синьорината казала на Мария, че съпругът й ще пристигне на следващия ден. Според жената нямало съмнение, че синьорината е много влюбена в този мъж, когото наричала Дъглас Шерард.

Тук Чалмърс за пръв път загатна за чувствата си. Приведе широките си рамене и луничавите му ръце се свиха в юмруци.

Карлоти продължи:

— Мария отишла във вилата в осем и четирийсет и пет сутринта на двайсет и девети. Почистила след закуската, забърсала праха и помела. Синьорината й казала, че ще ходи в Соренто да посрещне влака в три и трийсет от Неапол. Казала, че мъжът й пристига от Рим с този влак. Към единайсет часа Мария си отишла. По това време синьорината подреждала цветя във всекидневната. Според жената това било последният път, в който някой е видял синьорината жива.

Джун Чалмърс кръстоса отново краката си. Извърна красивата си глава и се взря в лицето ми. Обиграните й теменужени очи ме измериха замислено: смущаващ поглед, който ме накара бързо да се извърна.

— Случилото се от този момент до осем и петнайсет вечерта е въпрос на предположения — каза Карлоти. — Това е нещо, което навярно няма да успеем да узнаем.

Чалмърс отпусна тежко клепачи и се наведе напред.

— Защо осем и петнайсет? — попита той.

— Това е времето, когато е починала — отвърна Карлоти. — Не може да има съмнения. Ръчният й часовник се е разбил при падането. Той показваше точно осем и петнайсет.

Цял се бях превърнал в слух. Това бе ново за мен. То означаваше, че съм бил във вилата и съм търсел Хелън, а тя е била вече паднала от скалата. Никой — в това число съдия или съдебен заседател — не би повярвал, че нямам нищо общо със смъртта й, ако стане известно, че съм бил там, горе, по онова време.

— Бих желал да ви кажа — продължи Карлоти, — че смъртта на дъщеря ви се дължи на нещастен случай, но в момента не съм в състояние да направя това. Признавам, че всичко сочи към такъв извод. Несъмнено е носела със себе си кинокамера, когато е била на върха на скалата. Възможно е, когато се използва камера от този вид, така да се увлечеш, че да стъпиш съвсем в края на пътеката и да паднеш от ръба в пропастта.

Чалмърс извади пурата от уста и я остави в пепелника. Взря се напрегнато в Карлоти.

— Опитвате се да ме убедите, че това не е било нещастен случай? — изрече той със стоманен глас, който ставаше за рязане на твърд хляб.

Джун Чалмърс престана да ме гледа и наклони глава встрани: за пръв път тя като че ли прояви интерес към това, което се говореше.

— Въпросът е от компетентност на съдия-следователя — отговори Карлоти. Той никак не се смути и срещна, без да трепне, погледа на острите като ледокопи очи на Чалмърс. — Има усложнения и някои подробности, които се нуждаят от уточнение. Очертават се две алтернативни обяснения на смъртта на дъщеря ви: едното е, че тя случайно е пристъпила и паднала от върха на скалата, докато е използвала камерата; а другото, е, че е извършила самоубийство.

Чалмърс приведе рамене и лицето му почервеня от притока на кръв.

— И имате основание да твърдите такова нещо?

Той искаше да разбере дали Карлоти има сериозни основания за това твърдение.

Карлоти му изложи съображението си без всякаква деликатност.

— Дъщеря ви е била бременна от осем седмици.

Настъпи дълга, тягостна тишина. Не смеех да погледна Чалмърс. Бях впил очи в моите потящи се ръце, стиснати между бедрата.

Джун наруши тишината, като възкликна:

— О, Шъруин, не мога да повярвам, че…

Хвърлих бърз поглед към Чалмърс. Лицето му беше свирепо и кръвожадно като на слаб киноактьор, който изпълнява ролята на гангстер, изпаднал в критична ситуация.

— Сдържай си езика! — изръмжа той на Джун с глас, който трепереше от ярост. После, когато тя се обърна да погледне през прозореца, запита Карлоти: — Това ли каза докторът?

— Имам екземпляр от заключението по аутопсията — отвърна Карлоти. — Можете да го видите, ако желаете.

— Бременна? Хелън?

Отдръпна стола и стана. Още изглеждаше страховит, суров и безжалостен, но някак си не пораждаше в мен чувството, че съм жалък пигмей; атмосферата на властност, която той пораждаше с присъствието си, се беше изпарила.

Тръгна бавно из салона, докато Карлоти, Гранди и аз си гледахме в краката, а Джун зяпаше през прозореца.

— Тя не би се самоубила — рече ненадейно Чалмърс. — Прекалено силен е характерът й, за да го направи.