Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Жена му посегна през рамото му да вземе диамантената огърлица, но той грубо отблъсна ръката й.

— Не я пипай! — Резкият му глас ме стресна. — Върви си седни на мястото!

Присвила мълчаливо рамене, тя се върна на мястото си до прозореца и седна.

Чалмърс загреба бижутата, върна ги в кутийката и затвори капака. Докосваше я така предпазливо, сякаш бе направена от яйчени черупки.

Остана неподвижен известно време, загледан в кутийката. Наблюдавах го и се питах какъв ли ще бъде следващият му ход. Знаех, че ще предприеме нещо. Беше възвърнал властното си излъчване. Жена му гледаше навън, а аз в ръцете си; и двамата се чувствахме отново пигмеи.

— Свържи се с този Джузепе — какво му беше там презимето… по телефона — нареди ми Чалмърс, без да ме погледне. — Онзи… съдия-следователя.

Намерих номера на Малети в указателя и позвъних. Докато чаках да се свържа, Чалмърс продължи:

— Предай новината за печата без подробности. Кажи, че Хелън е паднала по време на ваканцията си от една скала и се е убила.

— Да — отговорих аз.

— Бъди тук утре сутринта в девет часа с кола. Искам да отида в моргата.

Един глас по телефона ме уведоми, че това е кабинетът на съдия-следователя. Помолих да ме свържат с Малети. Когато се обади, казах на Чалмърс:

— Съдия-следователят.

Той стана.

— Окей, Досън, действай — каза шефът ми, като поемаше слушалката. — Помни: никакви подробности.

Като излизах от салона, го чух да казва:

— Шъруин Чалмърс на телефона…

Изрече името си така, че то да прозвучи като най-влиятелното и най-внушителното на света.

В девет часа на следващата сутрин бях пред хотел „Везувий“ с наетия ролс, както ми беше поръчано.

Италианският печат широко отрази смъртта на Хелън. Всеки вестник помести снимката й; на нея тя бе представена така, както я бях видял за пръв път: с роговите очила, прибраните назад коси и интелигентния, сериозен израз на лицето.

Веднага щом се разделих с Чалмърс вечерта, позвъних на Максуел. Дадох му нареждания да действа — да пусне новината.

— Да не звучи сензационно — казах. — Нека изглежда съвсем обикновено. Била на почивка в Соренто, използвала кинокамера, увлякла се в обекта, който снима, и паднала от скалата.

— Кой според теб ще повярва на такива празни приказки? — попита той с възбуден глас. — Хората ще искат да знаят какво е правила там сама, защо е живяла в такава голяма вила?

— Прав си — отговорих аз, — но версията е такава и ти трябва да се придържаш към нея. Ако е нужно, по-сетне ще дадем по-пълна информация. Но засега желанието на стария е такова и ако искаш да си запазиш работата, отрази по този начин случилото се. — Затворих телефона, преди Максуел да успее да продължи спора.

Отдадох му заслуженото, когато видях сутрешния печат. Беше спазил съвсем точно указанията ми. Печатът следваше споменатата версия и поместваше снимка. Нищо повече. Никой самонадеян журналист не изразяваше мнението си по въпроса. Всички цитираха само известните факти — трезво и без истерика.

Към девет и десет Чалмърс излезе от хотела и се качи отзад в ролса. Стискаше куп вестници под мишница и пура между зъбите. Дори не ми кимна за добро утро.

Знаех къде иска да отиде, затова не губих време с въпроси. Качих се до шофьора и му казах да се насочи към Соренто, но да кара по-живо.

Малко се изненадах, че Джун Чалмърс не е с нас. От мястото си виждах добре Чалмърс в огледалото на колата, както четеше вестниците. Преглеждаше ги бързо и старателно, пускаше ги един след друг на пода на колата, щом привършеше с това, което искаше да прочете.

Докато стигнем в Соренто, той прегледа всички вестници. Седеше, пушеше си пурата, гледаше през прозореца и контактуваше с единствения бог, който признаваше — самия себе си.

Упътих шофьора към моргата. Когато ролсът спря пред малката постройка, Чалмърс слезе от колата, направи ми знак да остана на мястото си и влезе вътре.

Запалих цигара и се опитах да не мисля какво ще види той, но смазаното, контузено лице не ми излизаше от съзнанието, бях го сънувал миналата нощ и то ме преследваше със своята натрапчивост.

Чалмърс престоя вътре двайсет минути.

Излезе със същата енергична походка, с която влезе. Пурата му, от която бяха останали три сантиметра, беше още стисната между зъбите. Реших, че да гледаш мъртвата си дъщеря с пура в устата, е все едно да играеш ролята на „железния човек“ до съвършенство.