Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Тези думи ми се сториха напълно безпочвени: неочаквани думи от устата на човек като Чалмърс. Запитах се каква ли възможност е имал да установи дали Хелън изобщо е имала някакъв характер.

Никой не каза нищо.

Чалмърс продължи да се разхожда из салона, с ръце в джобовете, с напрегнато и смръщено лице.

След няколко неловки минути изведнъж се спря и зададе стария като света въпрос:

— Кой е мъжът?

— Не знаем — отговори Карлоти. — Дъщеря ви навярно умишлено е подвела агента за недвижими имоти и селянката, като им е казала, че той е американец. Няма американец в Италия с това име.

Чалмърс се върна на мястото си и седна отново.

— Изглежда, не е използвала истинското си име — рече той.

— Възможно е — потвърди Карлоти. — Разпитахме в Соренто. Имало е един американец, който е пътувал сам, с влака в три и трийсет от Неапол.

Почувствах как сърцето ми се сви: това бе ужасно чувство. Задъхвах се.

— Оставил е куфар на гарата — продължи Карлоти. — За съжаление очевидците дават различни описания на външността му. Никой не му е обърнал достатъчно внимание. Един минаващ шофьор го е видял да крачи по шосето от Соренто за Амалфи. Единственото, в което съвпадат мненията на очевидците, е, че е бил със светлосив костюм. Служителят от гарата твърди, че е висок. Шофьорът казва, че бил среден на ръст. Едно момче от съседното село го описа като нисък и набит. Не разполагаме с ясно описание. Към десет часа вечерта си прибрал куфара и взел такси за Неапол. Много бързал. Предложил на шофьора пет хиляди лири бакшиш, ако го докара на гарата навреме за влака в единайсет и петнайсет за Рим.

Чалмърс бе седнал напред в стола, гледаше с напрегнати очи. Приличаше на хищник.

— Пътят за Амалфи съвпада ли с пътя за тази вила?

— Да. Има отклонение за там.

— Дъщеря ми е починала в осем и петнайсет?

— Да.

— И онзи човек е бързал да вземе такси към десет часа?

— Да.

— Колко време е необходимо, за да се стигне от тази вила до Соренто?

— Около половин час с кола, а пеша — доста повече от час и половина.

Чалмърс се замисли за миг.

Седях и дишах с полуотворени уста, чувствах се много зле. Очаквах Чалмърс да направи някакво съкрушително откритие след тези въпроси, но се излъгах. Вместо това той неочаквано сви рамене и каза:

— Тя не би се самоубила. Зная го. Изхвърлете от главата си тази история, лейтенанте. Защото е очевидно: паднала е от скалата, докато е използвала тази камера.

Карлоти не каза нищо. Гранди се размърда неспокойно и прикова поглед в ноктите си.

— Това е решението, което очаквам да чуя — изрече непоколебимо Чалмърс.

Карлоти отвърна спокойно:

— Мое задължение е да представя фактите на съдия-следователя, синьор Чалмърс. А неговото задължение е да издаде решението.

Чалмърс се втренчи в него.

— Да. Кой е съдия-следователят?

— Синьор Джузепе Малети.

— Тук — в Неапол?

— Да.

Чалмърс кимна.

— Къде е тялото на дъщеря ми?

— В моргата в Соренто.

— Искам да я видя.

— Разбира се. Няма да представлява трудност. Ако ме уведомите кога желаете да отидете, ще ви заведа.

— Не е необходимо. Не обичам да вървят подире ми. Досън ще ме заведе.

— Както искате, синьор.

— Достатъчно е да го уредите с този, от когото зависи, за да мога да видя дъщеря си. — Чалмърс извади нова пура и започна да бели лентичката. За пръв път, откак бе влязъл в салона, погледна към мен. — Италианският печат отразява ли това произшествие?

— Още не. Задържахме информацията до вашето пристигане.

Той ме изгледа изпитателно, после кимна.

— Правилно. — След това се обърна към Карлоти. — Благодаря за фактите, лейтенанте. Ако има нещо друго, искам да го зная до започване на следствието и ще поддържам връзка с вас.

Карлоти и Гранди станаха.

— На вашите услуги, синьор — каза Карлоти.

Когато си отидоха, Чалмърс остана известно време мълчалив, загледан в ръцете си, а после каза тихо, но с ярост:

— Проклети жабари!

Реших, че сега е моментът да извадя кутийката с бижута, която ми беше поверил Карлоти. Сложих я на масата пред Чалмърс.

— Тези неща са на дъщеря ви — казах аз. — Бяха намерени във вилата.

Той се намръщи, отвори кутийката и се взря в съдържанието й. Обърна я с дъното нагоре и бижутата се разпиляха по масата.

Джун скочи на крака и дойде да надзърне през рамото му.

— Не са от теб, нали Шъруин? — попита.

— Разбира се, че не! — отсече той, побутвайки диамантената огърлица с дебелия си пръст. — Не бих подарявал на едно дете такива неща.