Аркадий Стругацки - Хотел „При загиналия алпинист“ (Дело за убийство (Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

Спрях колата, излязох и свалих черните очила. Тук всичко беше точно така, както разказваше Згут. Хотелът беше двуетажен, жълто-зелен, над стълбите висеше траурна табела: „ПРИ ЗАГИНАЛИЯ АЛПИНИСТ“. Във високите преспи от двете страни на стълбището бяха забити разноцветни ски — преброих седем, като една беше с обувка. От покрива висяха мътни гофрирани висулки, дебели колкото човешка ръка. От крайния десен прозорец на първия етаж надникна нечие бледо лице, входната врата се отвори и се появи плешив, набит човек в червеникава кожена жилетка над ослепителна найлонова риза. С тежка и бавна походка се приближи и спря пред мен. Имаше груба червендалеста физиономия и шия на борец тежка категория. Не гледаше към мен. Меланхоличният му, изпълнен с печално достойнство поглед, бе устремен някъде встрани. Без съмнение, това беше самият Алек Сневар, собственик на хотела, на долината и на Гърлото на бутилката.

— Там… — произнесе той с неестествено нисък и глух глас. — Случи се ето там — той показа с ръка, в която държеше тирбушон. — На онзи връх…

Аз се обърнах, присвих очи и се загледах в синкавата, страшна на вид отвесна стена, обграждаща долината от запад, в бледите езици на снега, в нащърбения гребен, който ясно се открояваше, сякаш нарисуван на сочното синьо небе.

— Счупи му се карабината — все със същия приглушен глас продължи собственикът. — Летя двеста метра надолу към смъртта и не е имало за какво да се хване по гладките камъни. Може би е крещял. Никой не го е чул. Ако се е молил, чул го е само Бог. После е достигнал склона и ние чухме лавината, рева на разбудения звяр, жадния, гладен вой; земята потрепери, когато той рухна върху нея заедно с четирийсет и две хиляди тона кристален сняг…

— Защо се е катерил там? — попитах аз, разглеждайки зловещата стена.

— Позволете ми да се върна в миналото — проговори мъжът, наклони глава и докосна с юмрука, в който държеше тирбушона, челото си.

Всичко беше точно така, както разказваше Згут. Само дето кучето не се виждаше никъде, но забелязах множество негови визитни картички по снега до стълбището и около ските. От колата извадих кошницата с бутилките.

— Поздрави от инспектор Згут — казах аз и хотелиерът веднага се върна в настоящето.

— Достоен човек е инспекторът! — каза мъжът живо и с твърде обикновен глас. — Как е той?

— Добре е — отвърнах и му връчих кошницата.

— Виждам, че не е забравил вечерите край моята камина.

— Непрекъснато за тях говори — и отново щях да се обърна към колата, но домакинът ме хвана за ръката.

— Стойте! — строго произнесе той. — С това ще се заеме Кайса. Кайса! — извика той.

На стълбището изскочи куче — великолепен санбернар, бял, с жълти петна, могъщо животно, на ръст колкото теле. Доколкото ми бе известно, това бе всичко, което бе останало от загиналия алпинист, ако не се смятат някои дребни предмети, подредени в стаята, превърната в музей. Нямах нищо против да видя как този пес с женско име ще разтовари багажа ми, но стопанинът с твърда ръка вече ме подканяше към сградата.

Преминахме през сумрачното фоайе, където се усещаше топлият дъх на загасналата камина и мътно проблясваше лакът на модерните ниски масички, завихме по коридора наляво и домакинът бутна с рамо вратата с надпис „Канцелария“. Бях настанен в удобно кресло, мъжът постави кошницата с потракващите и бълбукащи бутилки в ъгъла и разтвори на масата тежка регистрационна книга.

— Преди всичко ми разрешете да се представя — каза той, като съсредоточено драскаше с нокти края на перото. — Алек Сневар, собственик на хотела и механик. Сигурно сте забелязали вятърните двигатели при излизане от Гърлото на бутилката?

— Това вятърни двигатели ли бяха?

— Да. Сам ги конструирах и построих. С тези две ръце.

— Сериозно… — промърморих аз.

— Да. И много още неща съм направил.

— Къде да ги занеса? — попита зад гърба ми пронизителен женски глас.

Обърнах се. При вратата, с моя куфар в ръка, стоеше доста закръглено двайсет и пет годишно момиче с румени бузки, с широко отворени сини очички.