Аркадий Стругацки: Хотел „При загиналия алпинист“ (Дело за убийство (Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

— Пак с филтър…

— Вие сигурно ще искате да вземете душ след разходката — каза ми дългучът. — Скоро ще обядваме.

— Да, разбира се — казах аз. — Моля за извинение.

За мен беше голямо облекчение да се разделя с тази компания. Не се чувствах във форма. Завариха ме неподготвен. Все пак едно беше да видиш знаменития фокусник на сцената, а съвсем друго — в частния живот. Поклоних се и през три стъпала се качих на моя етаж.

Коридорът беше празен, някъде отдалеч продължаваше да се чува звукът от удрящи се билярдни топки. Проклетата баня пак беше заключена. Поизмих се горе-долу в моята стая, преоблякох се, взех си цигара и се проснах на дивана. Завладя ме приятна отпуснатост и дори задрямах за няколко минути. Събудих се от писък и зловещ ридаещ смях в коридора. Подскочих. В същия миг на вратата се почука и гласът на Кайса измяука:

— Обядът е сервиран!

Отвърнах нещо в смисъл „Да, да, сега идвам“ и спуснах краката си, напипвайки пантофите.

— Обядът е сервиран! — чу се отвън, а после и още веднъж: — Обядът е сервиран!

Пак се разнесе кратък писък и призрачен смях. Дори ми се стори, че чувам подрънкване на ръждясала верига.

Сресах се пред огледалото, опитах няколко изражения на лицето си — разсеяно любезно внимание, мъжествена професионална отчужденост, простодушна готовност за всякакви запознанства и неискрена усмивка. Нито едно изражение не ми се стори подходящо, затова оставих това занимание, пъхнах цигарите в джоба си за отрочето и излязох. Смаях се.

Вратата на отсрещната стая беше отворена. Високо в рамката, опрял крака на едната дъска на касата, а гърба си в другата, висеше младеж. При цялата й неестественост, позата му изглеждаше напълно непринудена. Той ме гледаше отгоре, зъбеше се с дългите си жълтеникави зъби и ми отдаваше чест.

— Здравейте — казах аз. — Да ви помогна ли?

Тогава той меко като котка скочи на пода, изпъна се пред мен, продължавайки да козирува.

— За мен е чест, инспекторе — каза той. Разрешете да се представя: старши лейтенант от кибернетиката Симон Симоне.

— Свободно — изкомандвах аз и ние си стиснахме ръцете.

— Всъщност съм физик — съобщи той. — Но „от кибернетиката“ звучи почти толкова важно, както „от инфантерията“. И е смешно — неочаквано избухна в онзи ужасен смях, в който ти се струва, че виждаш влажни подземия, неизличими кървави петна и звън на ръждиви вериги на оковани скелети.

— Какво правехте там, горе? — попитах аз, преодолявайки смайването си.

— Тренирах. Нали съм алпинист.

— Загинал ли? — пошегувах се аз и веднага съжалих, защото той отново ме заля с лавина от своя задгробен смях.

— Не е лошо, не е лошо за начало — произнесе, изтривайки очите си. — Не, още съм жив. Дойдох тук, за да се катеря по скалите, но изобщо не мога да стигна до тях заради снега. Затова и лазя по вратите и стените… — Изведнъж млъкна и ме хвана под ръка. — Всъщност пристигнах тук, за да се разнообразя. Преуморен съм. Чували ли сте за проекта „Мидас“? Той е съвършено секретен. От четири години не съм вземал отпуска и лекарите ми препоръчаха да изкарам курс по чувствени удоволствия. — Той отново се разсмя. Вече стигнахме до столовата. Той се устреми към масата с храната и викна към мен. — Дръжте се за мене, инспекторе. Побързайте, иначе приятелите и близките на Загиналия ще изядат всичкия хайвер…

Столовата представляваше голяма стая с пет прозореца, по средата на която се мъдреше огромна овална маса за двайсет човека. В разкошен, потъмнял от времето бюфет, блестяха сребърни чаши, многочислени огледала и разноцветни бутилки. Покривката на масата бе колосана, съдовете бяха от прекрасен порцелан, приборите сребърни и покрити с благородна патина. Въпреки това тук царяха най-демократични правила. Масата за мезета бе отрупана — вземай каквото ти хареса. На друга, по-малка масичка, Кайса бе оставила фаянсови купи със зеленчукова супа и бульон — избирай и сам си сервирай. За желаещите да пийнат имаше цяла батарея от бутилки с бренди, ирландски джин, бира и домашен ликьор от листенца на еделвайс, както твърдеше Згут.

На масата вече седяха Дьо Барнстокър и отрочето на неговия покоен брат. Чичото изтънчено бъркаше със сребърна лъжица в чиния с бульон и с укор поглеждаше към съществото, което с разперени лакти сърбаше зеленчукова супа.

Начело на масата се бе разположила непозната за мен дама с ослепителна и странна красота. Можеше да бъде както на двайсет, така и на четирийсет години, бе с нежни смугли рамене, лебедова шия, огромни полузатворени очи с дълги мигли, високо бухнали коси с пепеляв цвят и скъпа диадема — това, без съмнение, бе госпожа Мозес, чието място очевидно не бе на тази простовата шведска маса. Такива жени бях виждал само на снимки в светски списания и в екшън филмите.