Аркадий Стругацки: За странстващите и пътешестващите

Водата не беше много студена, но въпреки това замръзнах. Седях на дъното под самата канара и цял час предпазливо въртях глава, вглеждайки се в зеленикавите мътни отражения. Трябваше да седя неподвижно, защото септоподите са боязливи и недоверчиви животни, можеш да ги изплашиш със съвсем слаб звук, с неволно рязко движение и тогава те ще си отидат, за да се върнат едва през нощта, а през нощта е най-добре да нямаш нищо общо с тях.

Под краката ми се мотаеше змиорка, поне десет пъти се показа и пак се скри надут раиран костур. Всеки път той спираше и безсмислено пулеше кръглите си очи. Достатъчно беше да се скрие и се появяваше пасаж сребристи дребосъци, устроили си току над главата ми пасище. Ставите ми съвсем се вкочаниха, безпокоях се, че Машка няма да ме дочака и ще влезе във водата да ме търси и спасява. Толкова ясно си представих как тя седи до самата вода и чака, колко се страхува, колко иска да се гмурне и да ме търси, че окончателно бях решил да се измъквам, когато от треволяците, само на двадесет крачки вдясно, се показа септоподът.

Беше доста едър екземпляр. Появи се безшумно и внезапно — като призрак — с окръгленото си сиво туловище напред. Белезникавата му пелерина леко пулсираше, като че ли отпуснато и безразлично поемаше и изхвърляше вода, от което се поклащаше на едната и на другата страна. Краищата на сбраните му пипала, приличащи на откъснати от стар парцал лентички, се влачеха след него и в сумрака мъждееше цепката на полуотвореното му око. Плуваше бавно, както всичките през деня — в странно отвратително вцепенение — неизвестно накъде и непонятно защо. Вероятно ги водеха най-примитивни и тъмни подбуди, може би същите, които управляват движенията на амебата.

Много плавно повдигнах харпуна и поех приклада, целейки се в издутата гърбица. Сребристите дребосъци внезапно се метнаха и изчезнаха и ми се стори, че клепачът на грамадното стъклено око потръпва. Блокирах спусъка и веднага се отблъснах от дъното, спасявайки се от една сепия. Когато отново се обърнах, септоподът вече не се виждаше, само един плътен синьочервен облак избухваше във водата и забулваше дъното. Излязох на повърхността и доплувах до брега.

Денят беше горещ и ясен, над водата висеше синкав облак пара, а небето беше чисто и бяло, само отвъд гората стърчаха като кули неподвижни синкави гърди на облаци.

На тревата пред нашата палатка стоеше непознат мъж с пъстри бански гащета и с превръзка през челото. Беше загорял и не толкова мускулест, колкото невероятно жилав, сякаш с преплетени под кожата въжета. Веднага се виждаше — необикновено силен човек. Пред него стърчеше моята Машка в син бански — дългокрака, мургава, с обгорели кичури коса над острите рамене. Не, тя не скучаеше до водата в тъжно очакване на своя баща: тя разпалено разказваше нещо на този жилав чичко, размахвайки ръце. Стана ми обидно, че тя дори не забеляза моето появяване. А чичото ме забеляза. Той бързо обърна глава, вгледа се, усмихна се и махна с длан. Машка също се обърна и радостно закрещя:

— А, ето го и него!

Излязох на тревата, свалих маската и изтрих лицето си. Мъжът се усмихваше, разглеждайки ме.

— Колко беляза? — попита Машка делово.

— Един.

— Ех, ти — рече Машка.

Тя ми помогна да сваля акваланга и да го сложа на тревата.

— Вчера той беляза два — поясни Машка. — Онзи ден четири. Ако продължава така, най-добре е да отидем на друго езеро — тя взе кърпа и започна да разтрива гърба ми. — Приличаш на току-що замразена гъска — обяви тя. — Това е Леонид Андреевич Горбовски. Астроархеолог. А този, Леонид Андреевич, е моят баща. Казва се Станислав Изанович.

Жилавият Леонид Андреевич кимна.

— Замръзнахте ли? — попита той. — А на нас тука ни е добре — слънчице, тревичка…

— Той сега ще се оправи — каза Машка, разтривайки ме с все сила. — Той иначе е весел, само дето е замръзнал…

Разбира се, че тя вече е дрънкала за мен какво ли не и сега се опитва да поддържа репутацията ми. Нека я поддържа. Аз нямам време да се занимавам с това — аз тракам със зъби.

— Ние с Маша доста се безпокояхме за вас — започна Горбовски. — Искахме дори да се гмурнем, ама аз не мога. Вие например сигурно изобщо не сте в състояние да си представите човек, който никога не се е гмуркал… — Той се опъна по гръб, обърна се настрана и подпря главата си с ръка. — Утре отлитам — съобщи той поверително. — Просто не знам кога ще ми се случи пак да полежа върху тревичка, да мога да се гмурна с акваланг…