Аркадий Стругацки: Дори насън не виждаме покой

„Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат!“

Тези думи се изплъзват от подпухналите устни на сталкера Ред Шухарт, когато той, промъкнал се през всички капани на загадъчно-смъртоносната зона, стига до легендарната машина на щастието — тайнственото златно кълбо, изпълняващо човешките желания… И макар че секунди по-рано той се самоокайва в трескавия си вътрешен монолог („Аз съм животно, нали виждаш, животно съм. Дума не мога да обеля, не ме научиха да приказвам, не умея да мисля, тези гадове не ми дадоха да се науча да мисля.“), простият сталкер е изразил с кристална яснота кредото на авторите.

Но да не избързваме. Финалът на „Пикник край пътя“ наистина може да бъде своеобразен ключ към творчеството на братя Стругацки и особено — към една негова (относително обособена) част. Защото няколкото повести, съставящи сборника „Дори насън не виждаме покой“ — „Пикник край пътя“, „Трудно е да бъдеш бог“, „Времето на дъжда“, „Милиард години до свършека на света“ — се обединяват от това, че в тях проблемът за нравствения избор е органично съединен с класическия за научната фантастика мотив за контакта .

Разбира се, за контакт с други цивилизации — естествено извънземни, хуманоидни или не, и даже свръхцивилизации (мистичните страници ) — става дума и в други творби на Аркадий и Борис Стругацки. Например в „Обитаемият остров“ или „Бръмбар в мравуняка“, първите две части от сагата за прогресорите и странниците, която ДИ „Христо Г. Данов“ издаде през 1987 г., като цяло — ако не бъркам, за пръв път в света… Само че там контактът е нещо привично и даже второстепенно от гледна точка на авторската идея; той може да бъде двигател на сюжетното развитие или „остранен“ поглед върху съвременния свят, ала нравствените колизии не произтичат от него — дори генетичният експеримент на страниците в „Бръмбар в мравуняка“ придобива трагична окраска единствено в рамките на нашата, човешка етика… Донякъде изключение е третата част „Вълните усмиряват вятъра“, където бъдещата свръхцивилизация се заражда от самото човечество — което пък я сближава с „Времето на дъжда“, показвайки още веднъж колко условни са критическите класификации.

Впрочем допускам, че някой може да възрази — какво значение има тук контактът , та нали в две от четирите повести той изобщо не се осъществява… Така е. Космическите пътешественици минават по неизвестния си маршрут, спират за малко на Земята, без въобще да ни забележат, и отминават, като оставят в зоната материални (а може би и не само материални) следи — загадъчни предмети с неизвестно предназначение, които носят и удобства, но много повече нещастия и смърт („Пикник край пътя“). А „Милиард години до свършека на света“ е изградена върху една логическа схема, която по принцип отрича контакта: ако разумът не е самотен във вселената, то все някъде той би трябвало да е достигнал равнището на свръх цивилизация; но такава не е открита — значи може би съществува даже природен закон, който ограничава развитието и не допуска такава възможност…

Това наистина би имало съществено значение; ако целта на братя Стругацки беше — както в тривиалната научна фантастика — просто „да опишат“ контакта, да лансират някакви хипотези, да дадат простор на въображението си… Много „романи в ярки евтини корици“ (както казва един от героите на „Милиард години до…“) стигат дотук; литературата оттук започва.

А зрялото творчество на братя Стругацки започва с „Трудно е да бъдеш бог“ (1964). Главният й герой Антон — изследовател от Института по експериментална (!) история — е изпратен на планета, чиято цивилизация (поразително напомняща земната) живее в своето Средновековие. Той няма право нито да се разкрива, нито да взима решаващо участие (напр. да убива) в събитията, ставащи пред очите му; но е длъжен да подпомага крехките кълнове на хуманизма, истината и справедливостта… Впрочем повестта е достатъчно известна, за да има нужда от преразказа й; в случая искам само да подчертая антиномичността на нравствената дилема. Дон Румата Есторски (т.е: Антон) страда във феодалното си обкръжение, но и успешно подпомага преследваните книжници, еретици, бунтари (двигателите на прогреса всъщност). И се утешава, с мисълта, че той и колегите му, ако и да не могат да направят голямото ДОБРО, поне не правят зло, а даже малко помагат. Докато не чува от устата на водача на въстаналите селяни: най-голямото зло са вселените от тях надежди, които няма да се сбъднат… Така стигаме до развръзката, когато Антон — потресен от убийството на любимата му — скрива предавателя, чрез който поддържа непрекъсната връзка с базата, изважда мечовете си и тръгва да мъсти…