Аркадий Стругацки - Дори насън не виждаме покой

Обмислих всичко и сякаш даже ми олекна, че днес не бива да ходя в Зоната. Само че как по-деликатно да съобщя това на Кирил?

Казах му направо:

— В Зоната не отивам. Какво ще разпоредиш да правя?

Разбира се, отначало той се опули. После очевидно се досети за нещо: хвана ме за лакътя, отведе ме в кабинета си, сложи ме да седна на неговото бюро, а той се настани до мен на перваза. Запалихме по цигара. Мълчим. После той внимателно ме пита:

— Случило ли се е нещо, Ред?

Е какво да му река?

— Не — казвам, — нищо не се е случило. Вчера загубих на покер двайсет кинта от мистър Нънан. Играе като машина, без нито една засечка…

— Почакай — вика той. — Ти какво, отказа ли се?

На това място чак запъшках от напрежение.

— Не мога — процеждам през зъби. — Не мога, разбираш ли? Ей сега Херцог ме вика при себе си.

Той омекна. Пак се върна нещастният му вид и очите му пак станаха като на болен пудел. Конвулсивно си пое дъх, запали от фаса нова цигара и тихо рече:

— Повярвай ми, Ред, на никого не съм казал нито дума.

— Стига — викам. — Кой говори за теб.

— Аз даже на Тендър още нищо не съм казал. Пропуск му извадих, а дори не съм го питал ще дойде ли или не…

Мълча и пуша. Да се смееш ли, да плачеш ли, нищо не разбира човекът.

— А Херцог какво иска от теб?

— Нищо особено — викам. — Някой ме е наклепал, това е всичко.

Той ме погледна някак странно, скочи от перваза и закръстосва кабинета си. Той тича из кабинета, а аз седя, пафкам и си мълча. Жал ми е за него, разбира се, и ме е яд, че така глупаво се получи. Уж излекувах човека от меланхолията. А кой е виновен? Сам съм си виновен… Но ето че той престава да бяга, спира се край мен и като гледа някъде встрани, неловко пита:

— Слушай, Ред, а колко може да струва пълната „празнотия“?

В началото не го разбрах. Помислих си отначало, че той още се надява да я купи отнякъде, само че къде ще я купиш, може би на света има само една такава, пък и парите му нямаше да стигнат за това: откъде ще има той пари? А после сякаш нещо ме опари: какво си е въобразявал той — че аз заради „зеленичките“ съм скроил тази история, тъй ли? Ей ти, мизернико, мисля си, с кого ме бъркаш?… Вече бях готов да му се озъбя — и засякох. Защото наистина: с кого може да ме сбърка. Сталкерът си е сталкер, на него му дай само повече „зеленички“, за „зеленички“ той с живота си търгува. И ето как излиза: вчера значи хвърлих въдицата, а днес размахвам стръвта и покачвам цената.

Даже езика си глътнах от тези мисли, а той ме гледа печално, очи не сваля, а в очите му чета дори не презрение, а нещо като разбиране. И тогава спокойно му обясних.

— Към гаража — викам — още никой никога не е ходил с пропуск. Дотам още не е прокарано трасе, ти знаеш това. И представи си, че се връщаме, и твоят Тендър започва да се хвали как сме се втурнали направо към гаража, взели сме каквото ни трябва и веднага обратно. Сякаш сме ходили до склада. И всеки ще разбере, че предварително сме знаели за какво отиваме. А това значи, че някой ни е насочил. А кой от нас тримата ни е насочил — няма защо да ти обяснявам. Разбираш ли на какво мирише тази работа за мен?

Свърших си речта аз, гледаме се един друг в очите и мълчим. После той неочаквано плесна с ръце, потърка длани и бодро заяви:

— Е, какво да се прави, като не щеш — не щеш. Разбирам те, Ред, и не мога да те осъждам. Ще отида сам. Дано всичко мине добре. Не ми е за пръв път…

Той разстла картата на перваза, подпря се на ръце, прегърби се над нея и цялата му бодрост просто пред очите ми се изпари. Чувам го да си мърмори:

— Сто и двайсет метра… даже сто двайсет и два… че и какво има още там, в самия гараж… Не, няма да взема Тендър. Как мислиш, Ред… май че не бива да вземам Тендър? Все пак той има две деца…

— Сам няма да те пуснат — викам аз.

— Нищо, ще ме пуснат… — мърмори той. — Как така няма да ме пуснат?… Виж, тези камиони не ми харесват — това е вярно. Погледни. Тринайсет години стоят под открито небе, а всичките са като новички. На двайсет крачки цистерната е ръждясала като решето, а те сякаш току-що са слезли от конвейера… Уф, тая Зона!

Той вдигна глава от картата и се втренчи в прозореца. И аз се втренчих в прозореца. Стъклата на нашите прозорци са дебели, оловни, а зад стъклата е Зоната-кърмилница, ето я, на две крачки, цялата е като на длан от десетия етаж.

Като я гледаш — земя като земя. Слънцето свети над нея както навсякъде по земята и сякаш там нищо не се е променило, сякаш всичко си е както преди тринайсет години. Баща ми, лека му пръст, би погледнал и нищо особено не би забелязал, най-много щеше да попита: Защо тоя завод пуши, стачка ли има?… Жълта руда на купчини, въздухонагреватели хвърлят слънчеви отблясъци, релси, на релсите локомотив с платформи… С една дума — индустриален пейзаж. Само хора няма. Нито живи, нито мъртви. Ето, и гаражът се вижда: дълго, сиво черво, вратата зейнала, а на асфалтовата площадка стоят камиони. Тринайсет години стоят и нищо не им става. Господ да ти е на помощ, ако се пъхнеш между два камиона, те трябва да се заобикалят отдалеч… там в асфалта има една пукнатина, ако оттогава не е обрасла с тръни… Сто двайсет и два метра — откъде ли ги пресмята? Аха, сигурно от крайния маркер. Вярно, оттам не е повече. Все пак напредват учените глави. Виж, до самия насип път са прокарали, хем колко хитро са го прекарали? Ето я и канавката, дето се затри Плужека, само на два метра от техния път. А Дръгливия казваше на Плужека: „Глупако, стой настрана от канавката, че инак от тебе няма да остане нищо даже за погребване…“ И позна — няма какво да се погребе… Ей това е Зоната, върнеш ли се със стока — все едно чудо е станало, върнеш ли се жив — успял си, получиш ли куршум от патрула — късмет си имал, а всичко останало е съдба…