Аркадий Стругацки: Куца съдба

Авторите смятат за свой дълг да предупредят читателя, че нито един от персонажите в романа не съществува (и никога не е съществувал) в действителност. Затова евентуалните опити да се отгатнат прототипите нямат никакъв смисъл. Измислени са и всички споменати в този роман учреждения, организации и заведения.

В средата на януари, някъде към два по пладне, седях до прозореца и вместо да се занимавам със сценария, пиех вино и размишлявах за няколко неща едновременно. Навън фучеше фъртуната, колите страхливо пъплеха по шосето, обрамчено от тежки преспи, а зад диплещата се пелена на снега смътно се чернееха скупчените оголени дървета и наежените петна на храсталаците из незастроения пущинак между сградите.

Фъртуната затрупваше Москва със сняг.

Затрупваше я като забравена от Бога малка гара някъде край затънтения Актюбинск. Вече от половин час насред шосето боксуваше такси, което бе имало непредпазливостта да направи точно там обратен завой, и аз си представях колко са онези, които също като него боксуват навред из огромния град — таксита, автобуси, камиони, че и черни лъскави лимузини с гуми с шипове.

Мислите ми течаха на няколко нива, като лениво и вяло се прекъсваха едни други. Мислех си, например, за чистачите. За това, че преди войната нямаше булдозери, нямаше ги тези звероподобни, ярко боядисани снегорини, а имаше чистачи с престилки, метли и квадратни лопати от шперплат. Обути във валенки. А пък снегът по улиците беше с пъти по-малко. Вярно, тогава стихиите може би не бяха същите…

Мислех си още и че напоследък ми се случват някак унили, нелепи, дори подозрителни инциденти — сякаш онзи, който е длъжен да управлява съдбата ми, направо е оглупял от скука и се е заловил да прави чудеса, ама нали си е смотаняк, какво да се прави? — и чудесата му са толкова смотани, че никой, дори самият шегаджия, не изпитва друго, освен неудобство и от срам присвива пръсти в ботушите.

И покрай всичко това не спирах да си мисля, че до мен стои, отместена вдясно, пишещата ми машина, марка „Типа“, със заяждаща по рождение буква „э“, със заредена недовършена страница, на която се чете следното:

„Кулите на танковете са обърнати наляво, те стрелят по позициите на партизаните, стрелят методично, изчакват се, за да не си пречат при прицелването. Зад кулата на предния танк е приклекнал командирът на танкистите Рудолф, лейтенант от СС. Той е мозъкът, диригентът на този оркестър на смъртта — с жестове дава команди на вървящите отзад есесовци с шмайзери. Партизанските куршуми току щракат по бронята, разпръскват калта около гъсениците, вдигат нагоре фонтанчета вода в тъмните локви.

Нова сцена:

Преден секретен партизански пост. Двама партизани — старец и младеж — сащисано гледат приближаващите танкове. Бам! Бам! Бам! — гърмят танковите оръдия.“

На петдесет и шест съм, но никога не съм бил партизанин, не съм се озовавал под прицела на танкова атака. И все пак, честно казано, аз трябваше да загина в битката на Курската дъга. Там загинаха всички от нашата школа, освен Рафка Рязанов, останал безног, Вася Кузнецов от батальона на картечарите и аз, минохвъргачът.

Една седмица преди дипломирането двамата с Кузнецов бяхме командировани в град Куйбишев, във ВИП-а. Изглежда онзи, който е длъжен да управлява съдбата ми, тогава все още преливаше от ентусиазъм и искаше да види какво може да излезе от мен. И стана така, че цялата ми младост мина в армията, и аз винаги смятах за свое задължение да пиша за армията, за офицерите и танковите атаки, макар че с годините все по-често ми идваше наум, че именно защото по една случайност останах жив, не е редно точно аз да пиша за всичко това.

Ето и за такива неща си мислих сега, загледан през прозореца в замитания от фучащата фъртуна Трети Рим, и взех чашата и отпих яка глътка. До боксуващото такси бяха заседнали още две коли и наоколо бродеха вяло, привеждайки се сред виелицата, фигури с лопати.

Загледах се в рафтовете с книги. Боже мой — внезапно си помислих аз, усещайки хлад в сърцето си, — та това, разбира се, е последната ми библиотека! Няма да имам повече библиотеки. Късно е. Тази ми библиотека е петата — и вече последна. От първата ми остана само една книга, сега превърнала се в библиографска рядкост: П.