Аркадий Стругацки - Човекът от преизподнята

Ама че село! Откак се помня не съм виждал такива села и дори не знаех, че може да съществуват. Къщите са кръгли, кафяви, без стъкла, стърчат на пилони като наблюдателници, а под тях какво ли не е натрупано — грамадни гърнета, корита, ръждясали котли, дървени гребла, лопати… Пръстта между къщите е глинена и до такава степен е обгорена и утъпкана, че дори блести. И накъдето и да се огледаш — мрежи. Сухи. Не знам какво ловят с тези мрежи, като и отдясно е блато, и отляво е блато, и вони като в помийна яма. Зловеща дупка. Хиляда години са гнили тук и ако не беше херцогът, още хиляда години щяха да гният. Север. Пущинак. И, разбира се, никакви жители не се виждат. Или са избягали, или са ги изгонили, или пък са се изпокрили.

На площада около факторията димеше полева кухня, свалена от колелата й. Набит дивак — колкото висок, толкова и широк — в кална бяла престилка върху калната сива униформа бъркаше в котлето с черпак с дълга дръжка. Според мен от този котел се носеше най-вече вонята из селото. Приближихме се и Гепарда спря да попита къде е командира. Това животно дори не се обърна — измънка нещо на чорбата си и посочи с черпака някъде към улицата. Чукнах го с върха на ботуша си под кръста и тогава той рязко се обърна, видя униформите ни и застана уставно. Муцуната на дивака напълно подхождаше на бутовете му, а освен това не беше бръснат от цяла седмица.

— Та къде ви е командирът? — отново попита Гепарда, опрял бастунчето си в тлъстата му шия, под двойната брадичка.

Дивакът опули очи, примлясна с устни и пробъбли:

— Виноват, господин старши наставник… Господин щаб-майорът е на позициите… Моля, ето по тази улица… право до граничната област… Моите извинения, господин старши наставник…

Той все още нещо бърбореше и дрънкаше, когато зад ъгъла на факторията се измъкнаха двама нови дивака — още по-страшни от този, съвсем като бостански плашила, без оръжия, без шапки — видяха ни и се вдървиха в стойка „мирно“. Гепарда само ги погледна, въздъхна и закрачи напред, почуквайки с бастунчето по кончовете си.

Да, пристигнахме навреме. Тези диваци щяха да ни превземат. Само трима съм видял досега, пък вече ми се гади от тях и ми става ясно, че такава войнска част, извинете за израза, изкована от тилни въшки, и то набързо и как да е, всички тия полкови фурнаджии, бригадни обущари, писари, интенданти, всички те са движеща се тор, смазка за щикове. Имперските бронеходи щяха да минат през тях и дори нямаше да забележат, че тук има нещо. Безделници.

Тогава ни повикаха. Отляво между две къщи беше опънато маскировъчно платно и на пръта висеше бяло-зелен парцал. Медицински пункт. Още двама диваци лениво тършуваха из зелени торби с медикаменти, а на рогозки, хвърлени направо на земята, лежаха ранени. Ранените бяха само трима. Единият, с бинтована глава, се приповдигна на лакти и ни загледа. Когато се обърнахме, той отново ни повика:

— Господин наставник! Моля ви, елате за малко!

Приближихме се. Гепарда приклекна на колене, а аз останах прав зад гърба му. Раненият нямаше никакви отличителни знаци, беше в изпокъсан и обгорял маскировъчен комбинезон, разкопчан на голата му космата гръд, но по лицето му, по пламтящите му очи с опърлени ресници, веднага разбрах, че не е дивак, момчета, да, този беше от истинските. И бях прав.

— Бригаден егер барон Трег — представи се той. Сякаш гъсеници ме полазиха. — Командир на отделния осемнадесети отряд на горските егери.

— Старши наставник Дига — каза Гепарда. — Слушам те, братко-храбрецо.

— Цигара… — помоли баронът с някак изведнъж отпаднал глас.

Докато Гепарда вадеше табакерата си, оня бързо продължи:

— Попаднах под огнехвъргачката, опърли ме като прасе… Слава Богу, че блатото беше наблизо, та се потопих чак до веждите… Но цигарите ми станаха на каша… Благодаря.

Той дръпна от цигарата със затворени очи и мъчително се закашля, целият посиня, затрепери, изпод превръзката на бузата му се изтърколи капка кръв и замръзна. Като смола. Гепарда, без да се обръща, протегна през рамото си ръка към мен и щракна с пръсти. Свалих от пояса си манерката и я подадох. Баронът отпи няколко глътки и явно му поолекна. Другите двама ранени лежаха неподвижно — или спяха, или вече бяха мъртви. Санитарите ни гледаха боязливо. Всъщност не ни гледаха, а ни попоглеждаха.